Всички наши грешни дни

82

Персоналът на „Берън и съдружници“ ме чака в конферентната зала. След като пренебрегнах съобщенията им за още седмица, докато двамата с Пени се бяхме уединили, заплашиха да свикат заседанието в жилището ми, ако не дойда на работа днес. Пристъпвам към стъклената врата и изчаквам да се хлъзне встрани и да се отвори, както би трябвало да правят вратите, но тя не го прави, защото има брава за завъртане, въпреки че технологията вратите просто да се отварят автоматично вече съществува. Имате ли представа за броя на микробите по една брава? Излагането ви на микроорганични патогени не би било по-ефективно, ако забършете с ръка обществена тоалетна.

Моите петнайсет служители започват да аплодират и огъват зигоматичните си мускули, за да оголят зъбите и венците си, което ме отвращава, докато не осъзнавам, че ми се усмихват. На конферентна маса, направена от парче яворово дърво, вградено в куб прозрачна епоксидна смола, са струпани няколко копия на „Торонто Стар“ с моята скица на първата страница. Ставам все по-добър в тегленето на информация от паметта на Джон, затова си спомням, че единственият, който не ръкопляска, се казва Стюарт и е оперативният мениджър на фирмата, с десет години по-възрастен от мен.

— Имахме толкова много обаждания за речта ти, че се наложи да поставя стажантите на телефоните, за да издържим — казва Стюарт.

— Това е, мм, добре — отвръщам. — Нали?

— Виж, всички знаем какво подписвахме, когато дойдохме на работа при теб — казва Стюарт. — Ти си Берън. Ние сме съдружниците. Но прекарахме седмици над тази реч. Като екип. Не просто над визуалната презентация. Над текста. Референциите. Проучването. Това уж трябваше да е представяне на фирмата на международната общност. Не използва и една дума от онова, което всички се съгласихме да кажеш. Дори не спомена, че седим там в публиката. Трябваше уж да е голяма вечер и за останалите от нас. И между другото, организаторите на конференцията искат да платим за смяната на стъклото, което обезобрази.

Оставам с впечатлението, че това е голям момент за Стюарт, цирей, който трябва да бъде изрязан. Моята незабавна реакция е да се махна по дяволите оттук и никога да не се връщам. По-скоро бих се хвърлил през прозореца, който изрисувах, и да се пребия до смърт, отколкото да се занимавам с офис политика. Никога преди не бях ръководил каквото и да било и знак за обзелата ме тревога е, че единственото, за което мога да се сетя да се запитам е: какво би направил баща ми в тази ситуация?

— Кажете на организаторите на конференцията, че с удоволствие ще платим за прозореца, стига да бъде свален, без да се повреди скицата ми — казвам. — Ще я окачим тук, в офиса ни, за да е първото нещо, което вижда човек, щом влезе. Сега, на речта имаше петстотин души, нали? А колко четат този вестник?

Една от съдружничките изтегля информацията на клетъчния си и я показва на Стюарт.

— Триста хиляди четат ежедневника — казва той - Петстотин хиляди — неделното издание.

— Кажете им, че ще разширя речта си в извънредно издание за неделния. Могат да публикуват каквото трябваше да кажа с всички изображения, които трябваше да покажа. Петстотин души в зала спрямо петстотин хиляди души в град. Още повече — онлайн.

— С твоето име на нея, разбира се.

— С имената на всички ни на нея. Могат да кажат Том Берън в заглавието, но ще настояваме да се упомене всеки, който е работил над материала.

— Каза ли току-що… Том Берън?

— Не — отговарям. — Така ли казах? Не мисля. Все едно, извинете ме, ако съм сбъркал.

— Ти се… извиняваш — казва той.

— Да.

— Никога не съм те чувал да се извиняваш на когото и да било. Извинявал ли се е на някого?

Всички съдружници поклащат глави смълчани, притеснени.

— Джон, ние се тревожихме за теб — казва той. — Беше в болницата. В един момент се разпореждаш на шефа на обекта и се оплакваш от липсата на визия на клиента, в следващия се гърчиш в калта. Аз извиках линейката.

— Нищо ми няма.

— Всички ние зарязахме много добри служби в много добри фирми, за да работим за теб, защото вярваме, че виждаш бъдещето на архитектурата така, както никой друг не го вижда. Но това означава, че не можем да го направим без теб. Ако имаш здравословни проблеми, уважаваме уединението ти. Просто те молим да ни довериш какво става.

— Не знам — казвам.

— Не знаеш — повтаря Стюарт. — Е, добре, това е другото, което никога не съм те чувал да казваш. Ти винаги знаеш. Ти си най-арогантният кучи всезнайко когото някога съм познавал.

Усещам мозъка си издут, сякаш се опитва да избие през ушите ми и да си намери по-гостоприемно обиталище. Притискам чело в хладната епоксидна повърхност на масата. Усещам потта, стичаща се от подмишниците ми по гръдния кош. Целия си живот съм прекарал в съзнателно отбягване на ситуации, в които някой търси отговори от мен.

— Прав си — казвам. — Знам. Знам как би трябвало да изглежда всяко здание в този град. Как би трябвало да изглежда всеки град на тази планета. Толкова далеч сме оттам, където би трябвало да бъдем. Но е твърде много. Не мога да оправя целия свят.

— Джон, никой не очаква това от теб — казва Стюарт.

— Взимам неопределено количество неплатен отпуск — казвам. — От днес.

— За какво говориш? Имаме шест проекта в ход. Стотици възможности за поръчки са дошли след речта ти. Концертната зала в Чикаго. Обещахме да доставим първоначалната ти идея другата седмица.

— Ще намина през уикенда и ще довърша проекта. Сложете всичко, което трябва да подпиша, на бюрото ми и ще го подпиша. След това действате сами.

На излизане забравям, че вратата не се отваря автоматично, тъй че си блъскам носа в нея толкова силно, че разкъсвам кръвоносни съдове в предния си назален септум. Оставям ивица кръв на стъклото и не поглеждам назад. Главата ми пулсира от болка и още нещо — развиваща се намотка гняв, заровена твърде дълбоко, за да ме забави. Знам, че унищожавам всичко, което Джон е изградил, но не ме интересува, защото всичко това е лъжа. Не съм гений, нито визионер, нито лидер или каквото още тези хора са се заблудили да вярват. Не съм и никога не съм бил нищо такова.