Всички наши грешни дни

111

Лайънъл Гьотрайдер създаде машина на времето.

Всичките технологии, за чието развитие похаби пет десетилетия, бяха… за да направи пътуването във времето възможно. Поразителните му изобретения изобщо не го интересуваха заради собствените си достойнства. Важни бяха само дотолкова, доколкото го приближаваха към целта му. Някои изхвърляше през вратата, за да ги дъвче светът като гладно псе месест кокал. Други изобщо не си правеше труда да пусне, защото не мислеше, че някой, който не се опитва да създаде машина на времето, се нуждае от тях или ги заслужава.

Като телепортацията. Лайънъл просто имаше чувството, че хората нямат нужда да се разпадат и реконституират атомно между две местоположения. Но му се наложи да изобрети телепортацията, за да проработи машината му на времето, така че го направи. Това е смущаващото, когато си с Лайънъл — не благородният гений, мъченик на моя свят, чудатият стар отшелник на този свят. Той е дори по-гениален, отколкото беше преди петдесет години, но няма ясно очертаната индивидуалност на митична историческа фигура. Той е неудовлетворен и малко мрачен, а също така суетен, дразнещ и самодоволен. Гледа на този ретрограден свят с насмешка и презрение, но извлича дълбоко себеутвърждаване от тайната си роля в оформянето му, като в същото време негодува срещу всеки, който не признава важността му, въпреки че той самият е предпочел да се скрие. Объркващо е.

Лайънъл все пак разполагаше с нещо в своя полза, каквото моят баща нямаше, когато изобрети своята версия на пътуване във времето. А именно, знаеше, че е възможно, или най-малкото, имаше доста добра работеща теория, че е възможно. Данните за присъствието ми в 1965 г., засечени от оборудването, му дадоха ключовото прозрение, че би могъл да използва енергийния подпис на самия Двигател Гьотрайдер като радиационна следа през пространство и време.

— Действа ли? — питам.

— Да — казва Лайънъл. — Действа.

— Откъде знаете?

— Защото съм я използвал.