Всички наши грешни дни

109

Лесно е да бъдеш разсеян от Лайънъл, пластовете самолюбие, негодувание, суетност и очакване врят и кипят и се домогват за власт в тона му. Сякаш иска одобрението и възхищението ми, но и неволно ме кори за това колко много време ми е отнело да го намеря. Мога да усетя бездната от черен ужас под всичко, което казва.

Познавам този ужас, защото го изпитах последния път, когато видях Пени — страхът, че това, което мозъкът ми казва, не е реално, че нещо в мен фундаментално е повредено и че всичко, което мисля, че знам, е светеща решетка на самооправдание, вдигната, за да ме предпази от лоша инсталация. Ами ако съм Двигател Гьотрайдер с фатален дефект, но вместо енергия генерирам пищни заблуди, които ме тровят като радиационно изтичане?

Работата е там, че Пени ми липсва много. Мисля за нея постоянно. Знам, че говоря като тийнейджър в нервен срив, но по дяволите, трудно е да се съсредоточа върху каквото и да било освен нея. Това, което имахме, беше толкова неочаквано и сега, когато не знам дали изобщо ще го имаме вече, се чувствам смазан от скръб и копнеж.

Седя в суперавтомобил с най-умния човек на света, ключа към всичко, което съм търсил. Той ме води към тайно скривалище, пълно с мистерии, и въпреки това умът ми едва може да попие нещо. Скапаното ми бедствие, наречено мозък, непрекъснато изоставя настоящето, за да пробяга назад до мигове като първия път, когато целунах Пени, точния натиск на устните й, упражнен върху моите в онзи първоначален контакт между тях, колебанието на челюстите ни, докато намерим правилното съответствие, горната й устна, моята горна устна, долната й устна, моята долна устна, четината на брадичката ми, груба върху меката кожа на нейната.

Ако Лайънъл иска да пази съкровището си като някое приказно същество, негова работа. Аз просто искам Пени отново да ми вярва.

В гърлото ми се надига лепкава тревога, защото всичко зависи от този деветдесет и три годишен старец, който дърдори до мен, и съжалявам, ако звучи жестоко, но докато той злорадства как най-сетне бил благоволил да дари на света технологията на клетъчните мрежи, глобалното позициониране и самия интернет десетилетия след като ги изобретил, единственото, за което мога да мисля, е: Ами ако и той е луд? Може би това е някаква обща заблуда, като при религиозните фанатици, които се гърчат на пода и ломотят на странни езици. Може би двамата с Лайънъл имаме някакво уникално психично разстройство, заради което си въобразяваме, че по право принадлежим на алтернативна техноутопична реалност и сме съдбовно важни за истинското предопределение на човечеството. Ами ако срещата с него не доказва, че съм прав — ако просто доказва, че и двамата грешим?