Всички наши грешни дни

31

Не помня как Пенелопе ме нападна. Помня само изражението на лицето й. Бях си фантазирал, че може да се влюби в мен, но единственото в очите й беше омраза, леденостудена, до бяло нажежена. Закрещя, че съм направил това нарочно. Че искам да й взема мястото на мисията. Че това е някакъв отвратителен план и че не могат да ме оставят да се измъкна току-така.

Шантаво ли е, че бях донякъде поласкан? Че ме мислеше за толкова умен да скалъпя такава гениално мръсна схема. Означаваше ли това, че тя беше, тъй да се каже, впечатлена от мен и че след време някакъв вид емоционална магия би могла да преобърне омразата в любов? Цял един нов живот бяхме създали заедно и дори да беше случайност, трябваше да има нещо многозначително и единяващо в това буквално свързване… нали?

Фактът, че докато Пенелопе се опитваше да ме пребие до смърт с голи ръце, а медицинските техници се суетяха безпомощно наоколо и се опитваха да я усмирят, ми минаваха тези глупави мисли, е обилно доказателство, че не бях достатъчно умен, за да скалъпя, още по-малко да изпълня план да я съблазня и оплодя, за да мога да я изместя на мисията.

Не разбираше ли тя, че изобщо не ми пука за мисията? Мразех пътуването във времето. То беше манията на баща ми, не моя. Бях се лепнал като дубльор само за да съм близо до нея. Предполагам, че никой от двама ни всъщност не познаваше другия.

Биологията не се нуждае от душевна близост, за да си свърши работата.

Охраната нахълта, издърпаха Пенелопе от мен и я изнесоха от стаята. Медицинските техници зажужаха над малките ми ожулвания с лампите си за кожно регенериране и докато седях там, очите ми засякоха екран на стената. Образът показваше мъхесто кръгче с лека трапчинка отгоре.

Беше клетката в Пенелопе. Нашата клетка.