Всички наши грешни дни

58

Не ме бива много с поддържането на напрежение, така че ще пропусна наративното увъртане и ще обясня какво, по дяволите, се случва — аз съм тук. В смисъл, тук. Това тук, където сте вие. Това тук, в което не би трябвало да съм.

Часът е 17:57 в понеделник, 11 юли 2016 г. Изглежда съм бил в безсъзнание близо три часа.

Когато аварийният бумерангов протокол на апарата за пътуване във времето беше задействан от започналото свръхнагряване на реактора на Двигателя Гьотрайдер, автоматично бях изстрелян обратно в своето време, по-точно шейсет секунди след като бях напуснал — баща ми не беше успял да програмира връщането да е мигновено, но смяташе, че цяла минута затаен дъх би възбудила инвеститорите му.

Само че не се появих отново в изоставената лаборатория. Защото тук онази лаборатория изобщо не бе построена. Защото тук баща ми изобщо не беше изобретил пътуването във времето. Защото тук 11 юли 1965 г. не беше преломна дата в историята. Защото тук тя е просто поредният ден.

Разбирате ли? Аз съм в същия свят, в който сте вие. Светът, в който мислите, че винаги сте били. Сив, блудкав, непривлекателен, едва еволюирал от 1965 г., която току-що напуснах.

Знам, мислите, че много се е променил оттогава заради айфоните, дроновите атаки и триизмерните принтери и не знам, безглутеновите солети. Но за мен всичко това е като ранните 70 г. Болницата, в която се събудих, сякаш беше средновековна стая за инквизиции, всичко изглеждаше толкова тромаво и варварско.

Успях да опазя Двигателя Гьотрайдер да не унищожи половин Северна Америка… но самият Двигател Гьотрайдер и безграничната енергия, която той предложи на света… никога не се е случил.

Никога не се е случил и мислите, че разказът ми до този момент е бил разхвърляна научна фантастика.

Опитах се да обясня всичко това на родителите си и те бяха мили през цялото време, внимателни, загрижени, състрадателни, надяващи се, че това са временно преплетени жички, а не неизлечимо неврологично поражение. Лекарите не бяха от голяма полза с архаичните си медицински скенери. Знаех, че не полудявам, но можех да се сетя какво ще последва, след като бараж от тестове не разкрие нищо доловимо нередно с мозъка ми — психоконсулт.

А след това съм спасен, донякъде, от намесата на неочаквана страна.

Родителите ми са увлечени в разгорещен, приглушен разговор с глутница доктори, когато вратата на стаята ми се отваря.

Тя има остър поглед, широка уста и постоянна бръчка между извитите вежди, дължаща се на обща склонност да бъде скептична. Изглежда странно позната за момиче, което никога не съм виждал преди.

Но родителите ми я прегръщат и тя се върти и измъква от досадната им натрапчивост. Идва до леглото ми и присвива очи към мен, сякаш почти очаква това да се окаже преднамерена шега.

— Какво, по дяволите, пич? — казва ми. — Шашкаш тате и мама.

Явно си имам сестра.