Всички наши грешни дни

104

Самолетът каца и хващам такси от летище „Чек Лап Кок“ през остров Лантау, Дзин И и Коулун, и по тунела под пристанище Виктория до остров Хонконг. Отсядам в хотел на „Козуей Бей“ и питам администратора нощна смяна, Роланд, дали информацията, за която помолих от Сан Франциско, е пристигнала. Не е, но пускам дарение на Роланд в щатски долари да уреди разпитванията от мое име. Толкова съм замаян от времевите зони, че не мога да заспя, макар да е посред нощ. Тръгвам по улици, осветени толкова ярко с бляскав флуоресцент, че сякаш съм в мол с безкрайно висок таван. Намирам денонощен магазин за нудълс, сърбам хлъзгави конци в ароматен бульон, а на връщане към хотела правя глупава обиколка по неосветена странична уличка и ме напада тийнейджър, който ме заплашва, като лениво размахва нож срещу мен. Твърде изчерпан съм, за да направя каквото и да било, освен да му връча пачката хонконгски долари, която обмених на мамещото с цените чейнджбюро на летището, и го оставям да брои плячката си пред мен. Нямам чувството, че адреналинът ми изобщо се е вдигнал, но когато се връщам в стаята си в хотела, изпадам в непробуден сън.

Звън на телефон ме събужда в ранния следобед. Администраторката дневна смяна е, Анаис, уведомява ме, че информацията, за която предварително се обадих от Сан Франциско, ме очаква във фоайето с някакъв местен джентълмен, настояващ за пет хиляди долара за получаването й. Скапан от циркадна дисритмия, казвам на Анаис да плати на типа и поръчвам информацията да ми се донесе в стаята от пиколо с малко кафе и мляко. Тя бързо проверява името ми в каквато там база данни разполага и решава просто да го направи без повече суетене.

Шест минути по-късно пия не напълно ужасно кафе с твърде гъсто мляко, гледам през панорамните прозорци пристанището Виктория и държа затворен плик. Когато го отварям, лепилото още е влажно от езика на непознат. Вътре има лист хартия, сгънат два пъти, с напечатан на него адрес.

Таксито ме откарва до Уан Чай, където откривам, че всъщност търся Чай Уан, което изглежда малко преднамерено объркващо, но доколкото мога да схвана, няма явна разлика в произношението и объркването ми е културно нечувствително. Уан Чай е западно от залива Козуей, а Чай Уан е на изток, така че таксиджията, местен дебелак с палава шофьорска шапчица и австралийски акцент, подкарва обратно покрай бляскавите небостъргачи и скъпи магазини на залива към не толкова лъскавата, по-индустриална страна на острова.

Шофьорът спира на адреса — склад, огромен, но с гола фасада, в края на задънена, безлюдна улица. Има алуминиева облицовка от горе до долу, плосък покрив, без прозорци е и единственият видим вход или изход е една тежка стоманена врата. Натискам звънеца до вратата. Никой не отговаря. Пробвам вратата. Заключена е. Обикалям склада, което отнема почти десет минути, защото наистина е голям. Задните страни изглеждат точно като предните, само че без врата. Сградата прилича на съвършен куб.

Но когато отново се връщам отпред, пред вратата стои дебеловрат мъж в добре скроен костюм, с клетъчен телефон до ухото. Излайва ми на кантонски и му връчвам листа хартия, който той смачква на топка в юмрука си. Сакото на костюма му е открехнато достатъчно, за да ми покаже полуавтоматичен пистолет в кобур под мишницата. Измърморва нещо в клетъчния, което явно е обаждане, слуша, поглежда ме и кимва. Разгръща листа хартия, вади писалка и пише друг адрес на него.

Отдалечавам се от мъжа с пистолета и таксито ме откарва до новия адрес в Шек О, полуостров на живописния югоизточен връх на острова. Адресът се оказва многоетажно модернистично здание, кацнало на стръмнина от червена скала с изглед към Южнокитайско море. Лъскаво, но класическо, резки линии, елегантни материали, съчетаващи местни архитектурни традиции с уверен глобалистичен стил. Шофьорът казва, че къща като тази на терен като този би струвала около трийсет милиона долара. Мисля, че очаква доста приличен бакшиш.

Докато краката ми хрущят по чакъления двор, водещ към входната врата, забелязвам, че камъчетата са в два оттенъка, светлосиво и тъмносиво, и оформят фигура, която е обичайна там, откъдето идвам, но много по-малко тук. Чакълената фигура е огромна, толкова голяма, че човек би могъл да я види от спътник в орбита. Пиломоторният рефлекс се задейства, всеки косъм по тялото ми настръхва в пората си. Защото… това е спирала.

Чукам на ръчно резбованата дървена предна врата.

Вратата се отваря.

Когато го видях през 1965 г., беше на четиридесет и две. Което го прави на деветдесет и три сега. Все още има издълженото лице и кривия нос, макар че някои кръвоносни съдове по него са се скъсали. Някога пълните устни са по-тънки, лицето му е прорязано с бръчки, къдравата му коса е станала бяла и крехка. Но е запазил дебелите вежди над трицветните си очи. Посреща стъписаното ми изражение с насмешлива усмивка.

Това е Лайънъл Гьотрайдер.

— Най-после — казва той.