Всички наши грешни дни

96

Обичайно е да се говори за времето като за променлива. Как може да се усеща радикално ускорено или досадно разтеглено в зависимост от това какво правиш. Но обикновено не говорим за пространството по този начин. Може би защото го преценяваме с очите си, пространството изглежда някак по-устойчиво и фиксирано. Макар да знаем, че сантиметри и дециметри са също толкова произволни като секунди и минути, изглеждат ни по-конкретни. Но докато седя на канапето на Пени и й разказвам всичко, всичко, което помня, пространството изглежда някак по-изменчиво. На по-малко от дециметър разстояние сме един до друг, но няколкото сантиметра, нужни за да докосне моята кожа нейната кожа, изглеждат невъзможно големи.

След като Бет си тръгва, тичам до апартамента на Пени. Тя отваря вратата и когато ме вижда, двамата заплакваме.

— Той каза, че си си отишъл завинаги — казва Пени.

— Съжалявам. Никога няма да мога да кажа „съжалявам“ достатъчно много пъти. Дори да е единствената дума, която ти казвам, докато умра.

Тя се напряга. До нея съм на дивана, но не иска да _ме погледне.

— Беше като филм на ужасите — казва ми. — Събудих се до непознат с твоето лице. Беше лошо. Беше много лошо.

— Съжалявам, Пени, но става по-лошо.

След пороя от признания и извинения следва един дълъг, кротък, някак болезнено домашен момент, когато се заемаме с редовното си сутрешно ежедневие, без несъзнателния физически контакт. Правим кафе и нарязваме плодове и усещането е, че може би, още не, но един ден, това би могло да избледнее до почти незабележимо петно, като капка червено вино, недобре избелено от покривка за маса.

— Искаш да кажеш, че никога не си разбирал влиянието си над Джон. Как през целия му живот си бил неговото въображение и съвест. Но не мога да се отърва от чувството, че това е самообслужващ анализ. Прави от теб герой, а от него чудовище.

— Мисля, че може би наистина е чудовище — отговарям.

— Но може би на Джон не му липсваха човешки качества. Може би беше съвсем добра и общо взето, функционална личност, преди ти да се наложиш.

— Какво трябва да означава това?

— Може би ти не си му дал онези неща като подарък — продължава Пени. — Може би си ги откраднал от него. Защото ти е било нужно. А когато се оттегли, независимо по каква причина, отнесе със себе си някои важни късчета от него със себе си. И го остави без тях.

— Това не е… не, това не звучи логично.

— Да де. Понеже останалото е напълно логично. Миналата седмица ми каза, че се чудиш дали не си бил по-голям сексист, отколкото си осъзнавал, защото не си отраснал със сестра като него. Работата е там, че Грета не ми изглежда като някоя, която би дала и пет пари за брат като мъжа в леглото ми вчера сутринта. Нямам братя и сестри, тъй че не знам колко сляп може да е човек за техните увреждания. Знам че всички го смятат за малко отчужден и отдалечен, но не е същото като онова, което видях в неговите в твоите очи. Беше гневно и студено. Все едно се е появил злият ти близнак и изглежда точно като теб във всяко отношение, освен светлината в очите му и ритъма на речта му.

— Не бях аз. Разбираш това, нали?

— Разбирам, че вярваш, че не ти си направил всичко, което той направи — казва тя. — На мен или на онова момиче. Но беше твоето тяло. Твоето тяло се държа с мен, както той се държа с мен. Твоето тяло е било с нея и е правило кой знае какво, неща, които тя явно не е харесала много, но които ти удобно не можеш да си спомниш.

— Не се опитвам да омаловажа какво е било за теб или за нея. Но всичко това е като филм на ужасите и за мен.

— Добре, това наистина звучи яко за теб, Том.

— Пени…

— Не, това е страхотно. Поздравления, успя да изчукаш стажантката си, толкова оригинално, а после да я убедиш, че всъщност си супердобър и грижовен тип, който просто си има една малко извратена страна, когато го устройва. А сега убеждаваш мен в същото, нали? Че не беше ти. Беше той. Ти не си виновен. Ти си чист, невинен и мил и казваш точно каквото трябва и наистина ме слушаш, и никога повече няма да се отнасяш с мен така. Смешно е, защото казват, че съвършеният тип не съществува. И все пак го намерих. Само че, разбира се, той буквално не съществува.

— Далеч не съм съвършен. Но не съм като него.

— Проблемът не е какво би станало, ако беше изчезнал завинаги — казва Пени. — Проблемът е какво би станало, ако той се върне. Когато се събудих, наистина беше като в кошмар. С онази нелогична погрешност в него. Ти си с мъжа, когото обичаш, но той е някой друг, въпреки че изглежда точно същият и няма никакво доказателство освен начина, по който говори и се движи и те докосва. След това си помислих: ако отида под душа с теб, това ще бъде достатъчно, за да ме събуди и да се отърва от него. Все едно че съм ходила насън. Ще те погледна в очите и ти ще си се върнал и каквото там се случи в леглото ми, ще е просто един лош сън. Но не беше. Беше той и каза, че си се махнал завинаги. А сега си тук, но колко време ще мине, преди той отново да се върне?

— Няма да му позволя да се върне.

— Не знаеш какво ще позволиш — казва Пени. — Не мога дори да съм сигурна, че си ти.

— Аз съм. Уверявам те, че съм аз.

— Какво изобщо означава това аз съм, казано от теб?

Овладявам се, преди да съм проговорил, защото… какво наистина означава? Все още не съм наясно какво точно съм направил на Пени, но каквото и да е било, беше направено с моята кожа и кости и мускули и нерви, същите бели дробове дишаха въздуха и същото сърце помпаше кръвта, и същият мозък, задръстен с пращящ ужас и гузност за действия, които дори не съм извършил, само че явно съм, същият мозък е привел в движение цялата верига от събития. Чувствам се като някой, чието куче току-що е разкъсало съсед, наближил твърде много имота му, само че аз съм кучето и явно не съм господарят на нищо, което е важно.

Тази пропаст помежду ни не е просто празно пространство. Тя е черна дупка и не знам дали изобщо ще се измъкнем от нея. Не знам какво ще се случи по-натам. Но знам едно — трябва да намеря начин да убия Джон.