Всички наши грешни дни

11

Погребението беше в една хладна слънчева утрин. Няколко десетки от служителите на баща ми, техните съпрузи и отегчени деца, роднините на майка ми от Северна Англия и родините на баща ми от Австрия, няколко семейства от жилищния подсектор на родителите ми, някои мои близки приятели и три бивши приятелки, събрани на мястото, където майка ми умря, за да изслушат куп хвалебствени приказки от хора, които бързо се издадоха, че не знаят нищо за вътрешния й живот.

Трябваше да говоря, исках го, но в онзи ден не можах да намеря никакви думи.

След празнословните хвалебствия, които, да бъда ясен, все пак ме накараха адски да се разплача, всички гледаха тържествено как баща ми разпръсна праха й в основата на лимоновото дръвче, което бе посадено в деня на раждането ми и предотврати смъртта му, и ми се искаше да изкрещя, че това е отблъскващо възпоминание за една мила, крехка жена, рухнала в себе си заради мъжа си. Само че не беше. Беше всъщност едно съвършено уместно възпоминание. Последният й жизнен акт бе да забави повредената въздушна кола точно толкова, че лимоновото дръвче да може да спре убийствената й инерция. В смъртта, както и в живота, се беше оказала там за баща ми.

Тъй че той разпръсна пепелта й, а след приема спах с една от бившите си приятелки в детската ми спалня.

Да се издам напълно, след това спах поред с другите две бивши приятелки, които дойдоха на погребението, както и с една от най-близките ми съученички от гимназията, с която така и не се заиграх, защото беше толкова страхотна, че не исках да прецакам приятелството ни, като неизбежно я разочаровам.

Не се перча тук. Да, можех да бъда по-дискретен за това, но се опитвам да го направя, като не споменавам имената им. От уважение. Или, не знам, може би не споменаването на имената им изглежда мръсно.

И четирите срещи минаха повече или по-малко по един и същ сценарий. Тя предлага да си поговорим насаме, наистина да поговорим, казва. Аз добивам хитрото усещане, че изпитва тръпка на възбуда от това, че така открито споделям скръбта си с нея, само с нея, сякаш е единствената, която може да я изтръгне от мен, преди да е загнила под кожата ми.

Като си помисля сега, скръбта сякаш беше моят подарък за тях в замяна на телата им, и по причини, които не съм достатъчно прозорлив да разбера, сълзите ми ги възбуждаха сексуално. Или може би всяка от тях решаваше, че се нуждая от нещо простичко, което може да направи за мен, а аз трябваше да съм благодарен, защото помагаше. Тогава го усещах като искрен миг на тъга и желание. Копнеех безпомощно за нещо живо. Сексът, общо взето, беше първото, което можах да измисля, за да пренавия развитото си сърце, и ако онези четири жени бяха отказали, предполагам, че щеше да ми хрумне друга идея. Но тяхната нежна отдаденост и моята липса на въображение доведоха до четири почти еднакви срещи.

Оставахме сами късно през нощта и аз им разказвах как седях с майка ми в болницата в часовете между злополуката и официалния час на смъртта, докато стазисното поле я поддържаше жива от кръста нагоре, защото от кръста надолу я нямаше, и как единственото, което можеше да прави, бе да повтаря и повтаря една и съща фраза, сякаш трилионите неврони на мозъка й си взаимодействаха в последна мътилка съзнателност, за да гарантират, че последната й мисъл е предадена на онзи, който можеше да слуша.

— Той е изгубен, любов моя, тъй че трябва да му помогнеш да се намери — повтаряше и повтаряше.

И плачех и казвах: да, права е, изгубен съм, но не мисля, че мога да бъда намерен. Знаех, че казвайки това разхлипан и пиян, вместо да свия рамене със самоирония или саркастично пренебрежение, ще предизвикам отзвук в жената, на която говоря, защото три от тях бяха приключили с мен по една и съща причина. Беше им писнало от глупостите ми и бяха разбрали, че няма да стигна доникъде в живота си. Само приятелката ми от училище ме познаваше достатъчно добре, за да изключи романтичната връзка, преди изобщо да е започнала, несъмнено съзнавайки, че накрая ще приключи с мен, защото ще й писне от глупостите ми и ще разбере, че няма да стигна доникъде в живота си.

Тъй че плачех, а те ме прегръщаха и се поглеждахме и ги целувах.

— Не знам дали това е добра идея — казваха.

— Това е единствената идея, която имам — казвах.

Те също ме целуваха. Смъквахме дрехите си. Живял бях в свят на безгранично удивление и технологични чудеса, но никое от тях не струва за мен и пет пари в сравнение с онези четири нощи.

Едва Ли изпитваха същото към мен. Може би просто будех съжаление, а съжалението е странен афродизиак. Определено прецака нещата с приятелката ми от училище. Тя настоя, че не съжалява, но че явно съм в затруднение и е грешка точно сега да обсъждаме дали е правилно, но се надява, че с времето нещата между нас ще се върнат към нормалното. А аз казах, че се надявам на същото, но после се видяхме само един последен път, обкръжени от другите ни приятели, които се стараеха да се държат лековато и весело около мен. Не знаеха как трябва да се държат с човек, чиято майка е умряла, и се държаха, все едно че не се е случило, макар че всички бяха на погребението. Само приятелката ми, по-кротка от обикновено, тъжно се усмихваше на тъпите ми шеги, сякаш смяташе, че точно това ми трябва, за да се чувствам по-добре, тъжните й усмивки на тъпите ми шеги.

Това, че можехме да прекараме ваканцията си на Луната, да се телепортираме до мола, да наблюдаваме как ембрионът се зачева в матката на някоя знаменитост, да регенерираме органи от плазмена супа или което и да е от неизброимите неща, които ви звучат като научна фантастика, но за мен бяха реални, не означаваше, че всичко ни е наред. Все още бяхме просто хора. Объркани, мърляви хора, които не знаят как да се държат, когато животът на един от тях е опропастен. Тъй че приятелите ми пускаха шеги и се смущаваха от присъствието ми, а аз поспах и все едно дали беше редно или не, помогна за час-два. И никога няма да науча дали с приятелката ми от училище щяхме да измислим как отново да сме приятели, или дали щях да се събера с някоя от бившите. Никога няма да науча дали онези неща с тъгата и желанието щяха да се превърнат в години на щастие и изобилие.

Училищната ми приятелка се казваше Дейша Клайн и беше забавна и умна и закачлива и мила. Бившите ми интимни приятелки бяха Хестър Лий, Меган Страунд и Табита Рийс и също бяха забавни и умни, и закачливи, и мили. И е все едно дали споменавам имената им, защото никоя от тях вече не съществува.