Всички наши грешни дни

39

Лайънъл Гьотрайдер не доживя да види бъдещето, което изобрети. Той и Шестнайсетте свидетели на първоначалния експеримент умряха в рамките на три месеца, убити от неочаквано огромните количества тау радиация, която изригна от Двигателя при първото му включване. Гьотрайдер не предвиди колко точно мощно щеше да се окаже изобретението му. Или колко смъртоносно за присъстващите.

Без значение беше какви изражения имаше на онези прочути лица — скептично, възхитено, разсеяно, развеселено, ревниво, ядосано, замислено, уплашено, отчуждено, загрижено, възбудено, равнодушно, разтревожено, отегчено, нагло или мъдро — всички те бяха фатално облъчени. Хемопоетична деградация, водеща до апластична анемия, нерегулярно клетъчно деление, генетично изкривяване, гастрочревно втечняване и васкуларен срив, катастрофално неврологично увреждане, кома, молитва, смърт.

Самият Гьотрайдер беше първият, който умря. Мойсей на границата на обетованата земя. Другите го последваха един по един, мъченици на науката.

Ако има религия там, откъдето дойдох, това е саможертвата на олтара на откритието. Лайънъл Гьотрайдер даде живота си, за да може светът да процъфтява в рай извън въображението му. Фактът, че жертвата му беше плод на случайност, се счита за поетичен.

Връщането до 11 юли 1965 г. беше прагматично, защото радиационната следа, оставена от първоначалния Двигател, е като въже, свързващо ни с миналото ни, хлебни трохи, направени от полуразпаднали се атоми, проследяващи пътека от типа „свържи точиците“ до точния координат в пространството и времето, в които моят свят бе роден. Но същата тази атомна нишка е и диря от кръв, отрова или поезия, защото е същата радиация, която уби Гьотрайдер и Шестнайсетте свидетели.

Точно това отличава първоначалния Двигател Гьотрайдер от всяка друга машина, точно затова е единствената, която можем да проследим през време и пространство, единствената с фаталния недостатък, поправен в следващите модели благодарение на неволната саможертва, направена от онези седемнайсет души в светия храм на нашето бляскаво бъдеще.

Пътуването във времето, за да се види сътворяването на моя свят, не е просто научен експеримент или проява на историческо любопитство. То е и разследване на убийство. Означава да станеш свидетел на раждането на бъдещето и на смъртта на лицето, което го направи възможно.

Винаги съм оценявал факта, че този извисен визионер умря, защото подцени себе си. Ако Двигателят не се беше оказал толкова епохален, Гьотрайдер щеше да е един катастрофален провал.

Това, което прави художественото изображение на активирането интересно, не са реакциите на Шестнайсетте свидетели — те са били формализирани с времето — а изражението, което художникът избира да постави на лицето на Лайънъл Гьотрайдер в момента, в който отприщва изобретението си над света. Скептично? Възхитено? Разсеяно? Развеселено? Ревниво? Ядосано? Замислено? Уплашено? Отчуждено? Загрижено? Възбудено? Равнодушно? Разтревожено? Отегчено? Нагло? Мъдро? Изборът на художника в този многозначителен детайл казва всичко за произведението.

Истинската причина баща ми да иска да посети този специфичен момент беше, за да наблюдава лицето на Гьотрайдер точно преди да включи изобретението си — да види дали разпознава онова изражение от огледалото. По същество — да разбере дали Виктор Берън и Лайънъл Гьотрайдер са толкова сходни, колкото мисли, че са.

Аз също съм любопитен. Защото се оказаха по-сходни, отколкото баща ми допускаше. Гении, които грешно са изчислили нещо съществено, с непредвидени последствия, сложили край на всичко, което знаеха, и промениха света.

За Гьотрайдер тау радиацията, която го уби, беше фаталният недостатък. За баща ми бях аз. Аз бях фаталният недостатък.