Всички наши грешни дни

117

Това, за съжаление, не е разказът как Лайънъл Гьотрайдер излекува рак. Това е разказът как най-умният човек, живял някога на земята, не успя да спаси любовта на живота си — и какво му причини този провал.

Лайънъл беше физик и инженер, не онколог, не генетик. Геният му имаше граници. Следващите осемнайсет месеца прекара в опити да лекува рака или поне да забави напредването му. Не успя да го постигне. Може би ако беше опитал няколко десетилетия по-рано. Но дори великите му прозрения в механиката на пътуването във времето се случиха в четиридесетте и петдесетте години на живота му. Следващите десетилетия бяха за премахване на логистични бариери. Приключи конструирането на своята машина на времето през 2002 г. и прекара следващите дванайсет години в любене с Урсула и самолечение, за да бъде физически способен да се люби с Урсула. Най-добрите му години бяха зад него. Все пак опита.

Най-ефективната му идея беше да използва нанотехнологични хибридни бактерии, които да ядат ракови клетки. Проблемът беше, веднъж задействани, да ги накара да различават увредените клетки от здравите им съседки. Но понякога нанитата просто продължаваха да ядат, развили вкус за човешка плът, затова трябваше да бъдат внимателно контролирани.

Лайънъл се върна до последното си посещение при Урсула. Не искаше да бъде на същото място в същото време като себе си и използва крайната точка на сигнала като своя начална точка. За Урсула той просто изчезна за миг и се върна състарен с две години.

Тя веднага разбра какъв е планът му да спаси живота й… и го отхвърли. Умът й си беше отишъл и нямаше да се върне. Живот без ум не я интересуваше. Молеше го да не идва повече. Дори и да откриеха точния момент, в който ракът се е появил в хипокампуса й, закътан дълбоко в средния й темпорален лоб, трябваше да се върнат няколко години по-рано. А тя се нуждаеше от щастливите си спомени. Не искаше да ги замени със спомени за отчаяните му и вероятно безплодни усилия да я излекува. Искаше да умре кротко с каквото бе останало от великолепния й някога мозък, докато лежи в легло и си спомня за моментите им заедно. Тялото му и нейното тяло, свързани по начин, който придаваше смисъл на живота й, макар да беше таен смисъл, скрит смисъл, срамен смисъл. Отнемеше ли й Лайънъл онези спомени, това щеше да е далеч по-опустошителна ампутация от онази, която Джером бе преживял десетилетия по-рано.

И Лайънъл й обеща да не се връща повече. Плакаха, целунаха се, сбогуваха се.

Веднага щом се върна в настоящето, той отново пое назад. И още веднъж. И още. И още и още и още и още и още. Загуби броя на връщанията си до същия онзи момент. Но не защото й бе обещал — имаше технически причини да не може да се върне по-назад от последния им ден заедно. Всеки път опитваше различен подход да убеди Урсула да му позволи да се опита да я излекува. Всеки път тя отказваше. Всеки път плачеха и се целуваха и се сбогуваха, и всеки път той опитваше отново.

Върна се и я принуди да приеме лечението и лечението се провали и тя, все едно, умря, а последният й спомен за него беше спомен за измяна и гняв. Опита отново и отново я принуди и пак се провали и тя умря в ръцете му, мозъкът й разяден от излезли извън контрол нанита, Лайънъл трескаво се опитва да ги деактивира, преди да са я изяли цялата и да заразят и него. Опита отново, отново се провали, отново опита, отново се провали и всеки път Урсула ставаше все по-зле, по-объркана, по-дезориентирана, по-малко присъстваща, по-малко себе си. Съпругът и дъщеря й просто мислеха, че това са опустошенията от болестта й. За тях, затворени в линейно време и в неведение за хроничното пренастройване на преживяването й от страна на Лайънъл, изглеждаше, че тя просто се разболява все повече, много бързо.

И тъй, за първи път в живота си Лайънъл Гьотрайдер се предаде. Върна се за един последен път и Урсула беше развалина, защото той я направи развалина, тъй че просто я подържа в обятията си и й каза, че съжалява. Плакаха, целунаха се и се сбогуваха.

Този път той остана в миналото. Урсула колабира в кухнята на другия ден и Джером бързо я откара в болницата. Умря шест дни по-късно с Ема до леглото си.

Лайънъл отиде на погребението, говори за първи път с Ема, опита се да се извини на Джером, а когато всичко свърши, върна се в настоящето. Преди това най-дългото му време в миналото беше около три часа. Последното му пътуване продължи малко повече от седмица.

Обичаш някого в течение на петдесет години и после той умира. Хората говорят за скръбта като за празнота, но тя не е празна. Скръбта е пълна. Тежка. Не е отсъствие, което да запълниш. Тежест, която да изтласкаш. Кожата ти е закачена на куки, приковани за груби канари, направени от бъдещето, което си мислил, че ще имаш. Как да спреш петдесетгодишна любов да не се вгорчи в змийско ухапване, превръщащо собственото ти сърце в заплаха, теглейки отровата нагоре-надолу по теб.

По дяволите, не искам, но неволно мисля за баща си. И какво е почувствал, когато майка ми умря. Защото, разбира се, така и не попитах.

Помня как седмица след смъртта й намерих на кухненския плот десетина печени сандвича със сирене — от всеки отхапано само веднъж. Хвърлих ги в модула за органично разпадане и поклатих глава колко погълнат в себе си беше баща ми — може да разплете загадките на пътуването във времето, но не може да си пусне синтезатора на храна.

Сега разбирам. Не беше прахосване. Беше копнеж. Опитваше се да пресъздаде храна, която жена му беше правила трийсет години. Но машината не можеше да докара същия вкус. Дори нещо толкова банално като един сандвич се оказва изпълнено с тъга.

Баща ми прекара живота си в сянката на Лайънъл, а аз прекарах своя, оценявайки го като недостоен да бъде сравняван с Гьотрайдер. Едва сега го разбирам заради онова, което не направи. Не използва своята машина на времето. Не се върна назад. Не я спаси. Каквато и болка да изпитваше, той живя с нея. Притежаваше вътрешен компас, който липсваше на Лайънъл. На мен също.

Когато майка ми умря, четири месеца деляха баща ми от научния триумф, за който се беше трудил през целия си живот. Единственото, което му беше останало, бях аз. И дори това да е без значение, дори никога да не се е случвало, дори единственото място, където тази болка все още съществува, да е в спомена ми, оказва се, че баща ми най-сетне ме научи на нещо за любовта.