Всички наши грешни дни

51

Разкъсан съм между паническата необходимост да се върна в настоящето, преди невъзвратимо да прецакам нещо в 1965 г., и възпламенения ми интерес към всичко, на което съм свидетел, и двете пропити с осъзнаването, че е възможно вече невъзвратимо да съм прецакал нещо в миналото, в който случай настоящето ми би могло вече да не съществува.

Но не, фактът, че съществувам в 1965 г. означава, че 2016 г. все пак трябва да я има, защото трябваше да бъда изпратен назад отнякъде… нали? Човек разбира, че има един сериозно шибан ден, когато онтологията се превръща в теорема на живот или смърт.

Баща ми беше вградил няколко технически предпазни средства в апарата за пътуване във времето, гарантиращи автоматично връщане до точката във времето и пространството, от която бях запокитен — онова, което хрононавтите наричат „бумерангов протокол“, защото… всъщност не знам защо. Може би просто звучи страхотно. Предпазните средства би трябвало да доведат до рематериализирането ми в лабораторията на баща ми една минута след като напусна. Стига Двигателят Гьотрайдер да не излезе от строя, когато го включат, защото неволно съм развалил нестабилно калибрираните му вътрешни функции с каквато там непредсказуема енергия се лепва по мен при пътешествията ми в пространство-времето и изпарява половината континент, включително парцела в Торонто, на който ще бъде построена лабораторията на баща ми.

Тъй че, предполагам, трябва поне да изчакам и да видя какво ще стане, когато Лайънъл врътне ключа, преди да се бумеранг на обратно към бъдеще, което може и да го няма.