Всички наши грешни дни

88

Не съм оставал цяла нощ с родителите си от времето, когато Грета изкара менингит в седми клас.

Татко внимателно и систематично минава през всеки въпрос, който може да измисли, и аз отговарям толкова подробно, колкото е по силите ми, докато Грета намусено клика на лаптопа, като се опитва да потвърди или, за предпочитане, да опровергае всяка специфика, настоява от време на време язвително за уточнение по въпроси, които смята за логически несъстоятелни, и се цупи, когато се окаже, че имам обяснение. Мама прави каничка кафе, сяда на канапето и надуто прелиства „Машината на времето“ с нещо, което, предполагам, би могло да се нарече пасивно-агресивно литературно раздразнение. Пени седи до мен и периодично ми напомня някой щрих, за който съм й споменал по-рано, но съм пропуснал при разпита на татко. За няколко часа пълната история излиза наяве.

Всички едновременно са изчерпали парата точно когато зората обагря небето.

— Е — отронва татко, — като за шизоидна делюзия, определено оперира на високо ниво на съдебен детайл.

Същинският удар се оказват Шестнайсетте свидетели. Помня имената на всички и няколко от тях са все още живи. Дори онези, които умряха преди много години, са оставили някаква следа онлайн. На лаптопа си Грета ги намира един по един: Хенрик Адел (Скептичния), Норман Дрийснак (Възхитения), Свен Бертелесен (Разсеяния), Рис Колинс (Развеселения), Джером Франкьор (Ревнивия), Мишел Бюбиен (Ядосания), Сюзън Ловенщайн (Замислената), Стивън Модесто (Уплашения), Дъглас Халидей (Отчуждения), Ейби Гелер (Загрижения), Даян Ортиз (Възбудената), Фредрик Самърсет (Равнодушния), Ричард Елсмиър (Разтревожения), Барбра Толбърт (Отегчената), Урсула Франкьор (Наглата) и Рафаел Убито (Мъдрия).

Единственият, който убягва на сериозните търсачески умения на Грета — учила е три семестъра информационна наука — е Лайънъл Гьотрайдер. Не може да изрови нито едно упоменаване за него никъде.

Но намира двамата Франкьор.

— Джером и Урсула Франкьор — казва Грета. — Живеят в Сан Франциско.

— Живи ли са? — питам.

— Да. Не, чакай… Урсула Франкьор е умряла преди две години. Надживяна от съпруга си Джером и дъщеря си Ема.

Тонът й е равнодушен, тъй като не познава тези хора и смята, че ги използвам, за да подкрепя психозата си, но ме поразява като юмрук в гърдите.

Май имах тази идея, нелепа и романтична, че следствие от разравянето на това изгубено и забравено минало събитие би било накрая Лайънъл и Урсула да се съберат. Нямам представа какво всъщност се случи между двамата след злополуката, но си въобразявах — и трябва да изясня, че не отделих много време да си въобразявам това — че след ужасното нараняване на съпруга й Урсула се е почувствала морално обвързана да остане с него и да прикрие аферата си с Лайънъл завинаги. По някакъв начин, и подробностите са твърде мътни, за да разсъждавам много над тях, но по някакъв начин моята намеса ги е вдъхновила да признаят истината, че никога не са преставали да се обичат един друг и че за да са истински щастливи, имат нужда да са заедно през останалата част от живота си.

Не знам защо толкова задълбах във връзката им, след като бях свидетел на това само за пет минути преди петдесет години — макар и само две седмици от собственото ми хронологично преживяване — а и доколкото знам, тя беше нефункционална и обречена, така че би им било по-добре далече един от друг. Но не мисля така. Видях нещо в начина, по който се гледаха един друг, нещо силно и свързано. Двамата с Пенелопе никога не се гледахме така. Но точно това изпитвам, когато гледам Пени и тя гледа мен.

Ако не бях се намесил, двамата щяха да са умрели от радиационно отравяне преди пет десетилетия. Но се намесих. И бях убеден, с нулева конкретна информация освен унилото ми, отчаяно сърце, че намесата ми е довела до тяхното отчуждаване в отделни, но нещастни житейски съдби, каквито изобщо не трябваше да имат. Десетилетия копнеж и загуба помежду им бяха моя вина, така мислех.

Само че Урсула е мъртва. Както и поредната ми романтична самозаблуда.

Почивай в мир.