Всички наши грешни дни

46

През 1965 г. Лайънъл Гьотрайдер беше четиридесет и две годишен. Не беше някое побеляло Високо Научно Преосвещенство. Не беше млад, но и не толкова стар.

Имаше издължено костеливо лице, остри скули, крив нос, който изглеждаше като счупен в някой отдавнашен юмручен бой, пълни, извити устни, гъста къдрава кафява коса и космати вежди, настръхнали над очилата му, всяка леща зацапана от отпечатъци на пръсти по ръбовете. Ирисите му бяха трицветни: кръг синьо, кръг зелено, кръг кафяво. Имаше дълги мигли и трайна ивица глабеларни бръчки. Беше малко над 1,80 м на ръст, широкоплещест, но кокалест, ръце и крака — прекалено дълги за торса му.

Това са някои от нещата, които забелязваш, когато стоиш точно пред най-важната личност в човешката история и той не може да те види, защото си загърнат с дезинтегриращо поле, което изкривява фотоните около тялото ти и те прави невидим за камера и око.

Но има нещо, за което не бях помислил: миризмата.

Носът на Лайънъл Гьотрайдер се сбръчква. Той вдишва рязко, очите му пробягват из лабораторията. Надушва нещо не на място. Правя стъпка назад шокиран, защото това, което той надушва… съм аз.

Невъобразимо е баща ми да е пренебрегнал нещо толкова основно като миризмата, но тогава си спомням — трябваше да съм нематериален. Молекулите ми трябваше да са разчленени, неосезаеми и съответно ненадушваеми. Но пропуснах да вляза в дефузионната сфера, преди да се върна назад във времето. Това означава, че въпреки невидимостта си мога да докосвам неща. Не дори преднамерено. Молекулите на тялото ми могат да взаимодействат с молекулите около мен. Ако бях нематериален, изпарените химически съединения, завихрени във въздуха от мен щяха безопасно да преминат през обонятелните рецептори в кривия нос на Лайънъл Гьотрайдер. Но не съм нематериален.

През целия ми живот всеки очакваше да направя нещо забележително. Да докажа, че съм син на баща си. Е, най-после го направих — просто се оказа, че съм забележително тъп.

Бях направил много, много лоша грешка.

Докато отстъпвам от него, се блъсвам в конзола, разклащам чашката кафе, поставена на нея. Мазната черна течност вътре плисва през ръба. Гъста вадичка се хлъзва надолу по белия порцелан, плъзва по зеленикаво-сивата метална повърхност на конзолата.

Гьотрайдер също я вижда. Бръчките по носа му стигат до веждите, онези между тях се нагъват още по-дълбоко. Локвички кафе около дъното на чашката. Той я вдига, избърсва течността с ръката си и я подсушава в оцапаната си бяла лабораторна престилка. Озърта се наоколо разтревожен.

Не знам дали емоционалната травма от самоубийството на Пенелопе ме възпря да понеса дефузионната сфера, или просто съм един пълен, скапан идиот… а фактът, че апаратът за пътуване във времето можеше изобщо да бъде активиран без потвърждение на нематериалността ми, издава още по-голям пропуск от страна на баща ми, осъзнаването на което щеше да ми донесе още по-голяма радост, стига да не се мъчех толкова упорито да не се побъркам от страх.

Огледах се за място, където да мога да стоя без никакъв шанс да докосна някого или нещо. Но проблемът не е просто в съзнателното действие. Тялото ми представлява въртоп от автономни реакции, топлина, хормони, газове, химикали, излъчване. Опитвам се да съставя план, но мислите ми са отровна пяна от съжаление, паника и самоомраза, все едно че някой е разтърсил бутилка газирана вода и я е отворил в мозъка ми. Усещам ума си странно раздвоен, Разтроен, разчетворен, като някакво когнитивно пелтечене или ехо или… предполагам, че точно такова е усещането за страх. Явно съм водил твърде спокоен и безгрижен живот, защото ми е трудно да постигна съсредоточеността, за да поставя едното стъпало пред другото.

Умът ми ме проваля, както бе правил толкова често в живота ми, но този път нямаше никой, който да ме спаси от мен самия. Никаква майка с мрачно лице, която да почука на вратата и да подкара към къщи порасналия си за секс беглец. Беше точно като в мига, в който осъзнаваш, че вече не сънуваш, че си се събудил в леглото и е време да се приготвяш за работа. Само че в този случай работата ми беше да се разкарам по дяволите от миналото.

От едната страна има кътче, образувано от две конзоли, които не се събират съвсем в задния ъгъл. Прокрадвам се колкото е възможно по-безшумно и се пъхам там, за да оправя дишането си, преди всичко да закръжи още по-шеметно извън контрол. Прекрачвам кожена раница с месингови закопчалки, оставени незакопчани, изтикана настрана. Вътре в нея има увита като за подарък кутия със сатенена панделка отгоре. Разпознавам в раницата чантата на самия Гьотрайдер — асоциацията с него гарантира, че никога няма да излезе от мода. Но подаръкът вътре е подробност, която изобщо не съм забелязал в нито една от симулациите. Хубаво е да се съсредоточиш върху малките неща вместо в голямата картина. Която е, че току-що се бях доближил твърде много до пълно бедствие.