Всички наши грешни дни

65

Между другото, няма никакъв роман, да ви е ясно. Джон никога не написа нещо друго освен формално. Но има бележки, страници и страници ръкописни бележки в бележник, подвързан в молескин, които, честно казано, намирам за малко претенциозни. Макар че може би просто се оправдавам, защото почеркът ми е пълен боклук. Там, откъдето идвам, никой не пише ръчно. Не се смята за съществено умение, което да се преподава в училище. В смисъл мога да пиша, но никога не ми се е налагало да го правя.

Което доведе до пълна катастрофа в болницата. Докторите проведоха стандартен когнитивен тест, като ме помолиха да напиша определени думи и да сравнят резултатите с примери от предишните ми писания. Те, разбира се, изобщо не изглеждаха сходно. Накъсаните ми драсканици бяха толкова различни от стабилната линия на архитекта Джон, че лекарите се убедиха, че съм имал мозъчен удар.

Трябваше да бъда подложен на бараж от когнитивни тестове и медицински сканирания, но нищо не се разбра, което доведе до нов бараж от тестове и сканирания, но пак нищо не се разбра, което доведе до много приглушени разговори и медицински жаргон и загрижени погледи, докато най-сетне стигнах до едно чудесно решение, което беше да отделя един ден да се науча да пиша като Джон. Следващия път, когато ме провериха, мимикрията ми беше достатъчно добра, за да зарежат цялата работа.

Нещо, което разбрах за докторите тук — общо взето, те нямат идея какво става в тялото ти, освен ако не съвпада точно със стандартната картина. Всичко, което е само малко извън курса, ги обърква. Явно никога не са го признавали. В медицинските училища явно преподават как да се държиш с абсолютна увереност, когато имаш нулева представа какво всъщност става. Клиничният жаргон помага да се поддържа мъглата на експертиза пред заобикалящата паника на родителите и семействата на пациентите. След като вече можех да имитирам собствения си почерк, бяха толкова облекчени, че не се налага да продължават да търсят отговор, който явно надхвърля средновековните им способности, че бързо обявиха, че съм излекуван.

След като ме освобождават и посещаваме строителния обект, родителите ми ме откарват до жилището ми. В кола, която се търкаля на пневматични гуми по пътища, направени от битум и камък, тласкана от двигател с вътрешно горене, захранван с рафиниран петрол. Жилището ми е в тънка, източена кула със стеснена гледка към езерото Онтарио между дванайсетина други тънки, източени кули, сбутани около моята, достатъчно високо, за да не изглежда издигнатата магистрала, фучаща покрай нашата група сгради, гротескно натрапчива.

Има много стъклени прозорци — знаете, стопен пясък вместо полиморфна смола — и не правят нищо страхотно, освен да пропускат светлина и да ти позволяват да гледаш навън. Има едно устройство, което прилича на викториански парен двигател, но явно е машина за кафе еспресо. Цялото място е изпипано в сиви оттенъци и дърво в тъмен тон, мебели в резки линии, поставени ниско на пода, за да изпъкне височината на тавана. Предполагам, че декорът трябва да впечатлява жени, но на мен ми изглежда безвкусен. Ставам все по-притеснен, че Джон Берън е донякъде гаден тип, което е обезпокоително.

На една стена има масивна рамка с около стотина стари списания, струпани в симетрични редове и колони — всички са евтини научнофантастични антологии от 50-те, ярко боядисани корици с авантюристи с четвъртити челюсти, едрогърди учени, роботи и лъчеви оръжия, космически кораби и летателни раници. Взирам се в този ироничен олтар, посветен на моя изгубен свят, и ми се приисква да шибна Джон в лицето. Само дето е моето лице.

Всъщност не държа да проучвам подробно това, което уж е домът ми, трябва само да намеря този „роман“, за който Грета спомена, и ако е реален, да видя за какво разказва. Смущаващият вихър от импулси, който съставя паметта на Джон, ме отпраща към бележника, подвързан в молескин, на масичката до леглото му. Той е точно това, което търся.

Ето го усещането ми за него — през целия си живот Джон е сънувал моя живот. Когато е бил дете, това е регистрирано като негово въображение, окуражавано от подкрепящите го родители и развеселени учители, изразено в рисунки и сцени, разигравани с екшън фигурки за публика от един човек, малката му сестра, Грета, собствената й сапунена научнофантастична опера. Виденията от моя живот, изглежда, го спохождаха в момента, в който аз всъщност ги преживявах — аз бях изживявал нещо, а той го беше сънувал. Има купчина рисунки, напъхани в кутия на рафта на бюфет, мигове от живота ми, предадени в пастел и на цветна хартия. Има цяла поредица като книжка с комикси с панели и мехурчета с реплики за времето, когато избягах от къщи на 12 години. Как целувам Робин Суелтър. Как брат й ме удря с юмрук. Мрачното лице на майка ми.

Докато растях, сънищата продължаваха да спохождат Джон, но вече рядко споменаваше за тях на някого. От време на време казваше на Грета, но тя беше заета с пубертета си и пет пари не даваше за семейството си. Грета се придържа към разумната философия, че във вселената няма нищо по-досадно от сънищата на някой друг.

Сънищата така и не престанаха, но Джон не им отдаваше голямо значение, докато преминаваше от юношество към пълнолетие. Величината, до която градският пейзаж на повтарящите му се сънища го вдъхнови да се отдаде на архитектурата и да фиксира дизайнерската си естетика, е очевидна — много. Но Джон не знаеше, че краде от моя свят. Просто мислеше, че е гений.

Преди четири месеца нещо се промени — Джон беше споходен от ужасен кошмар, че майка му е умряла при злополука, ударена от летяща кола. Събуди се в паника, извика я объркан и разстроен. Разбира се, тя си беше жива. Но споменът, толкова ярък, заседна в него, болящ и недостижим.

Започна да записва сънищата си в бележника. Държеше го до леглото си, така че щом се събуди, да може да нахвърля какво е сънувал, преди сънят да е избледнял и станал недостъпен за съзнателно спомняне. Има страници и страници с полуразбираеми драскулки, детайли, наблюдения, прозрения, неща, които казвах, и неща, които ми се казваха, мисли, които имах, но никога не изговарях. Всичко е истина.

Джон реши, че подсъзнанието му разказва история, която трябва да запише. Това беше неговият „роман“ — моят живот в месеците, откакто умря майка ми.

Не започна действително да го пише. Но състави резюме на „историята“ на лаптопа си. Всъщност работеше над него през почивката за кафе на строителния обект мигове преди да колабира в пристъп на ругатни и бесни гърчове.

Вече сте прочели какво написа: включих го като глави 43 и 55.

Така.