Всички наши грешни дни

7

Пенелопе Вешлер трябваше да бъде астронавт. В оценъчните матрици в ранна възраст тя показа необходимата духовна пригодност, физическа способност и непоклатима амбиция. Още като дете, Пенелопе разбра, че това е правилният път за нея, и не искаше нищо друго. Тренираше непрекъснато, в училище и извън училище. Не да ходи по Луната. Всеки можеше да ходи по Луната. Всеки можеше да отиде на едномесечен орбитален круиз. Пенелопе щеше да прехвърли следващата граница — проучване в дълбокия космос.

Не беше просто ученето, тренирането, постоянните тестове. Имаше и социален аспект. Или всъщност антисоциален. За дългосрочни операции в космоса наемащите агенции искаха човек да отрасне с родители и братя и сестри, за да има модели на съпричастие, които да прилага спрямо колеги астронавти на мисии, които траят години, понякога десетилетия. Искат да си способен да се грижиш за други хора. Но не искат да ти липсва някой у дома твърде много, за да не получиш срив шест месеца след старта на шестгодишна мисия. Беше подвижна психологическа скала: самоуверени самотници, чиито родители никога не са се развеждали, са добри, социопати с хищни очи — не толкова.

От младежката си възраст нагоре Пенелопе поддържаше приятелски, но съзнателно ограничени лични връзки, за да няма никой, който да я върже към Земята.

И беше адски пробивна. Връх на кохортата си във всички категории. Универсално разпознавана като естествен водач на мисия. Щеше да е първопроходец. Щеше да види бурите на Юпитер със собствените си очи и да сърфира из пръстените на Сатурн на космическа разходка. А за това си струваше да нямаш близки приятели, романтична връзка или вярно куче.

Всичко вървеше според плана. До първия път, когато отиде в космоса.

Изстрелването беше безукорно. Пенелопе изпълни функциите си с такава прецизност, че щяха да го използват в обучението на бъдещи новобранци като пример колко бляскаво способен може да бъде един астронавт. Беше подготвена. Беше готова. Беше съвършена.

Докато не премина през горния слой на земната атмосфера и умът й се опразни напълно.

Има една малка подгрупа хора, чиито когнитивни функции се объркват в космическото пространство. Нещо, свързано с това как промяната в налягането на вакуума въздейства на връзките между молекулите в невроните на мозъците им. Никой не е сигурен защо се случва това. Но Пенелопе беше в тази подгрупа. Този факт някак бе останал незабелязан през годините на щателен подбор. В един момент водеше умело кораба през последните атмосферни слоеве, сърцето й биеше в отмерени, но възбудени тласъци, най-щастливите, които бе усещала някога. А после… нищо.

Не знае коя е. Не знае къде е. Не знае какво да прави. Нещо в основната й същност я предпазва да не изпадне в паника, в каквато биха изпаднали повечето хора, ако изведнъж се събудят, пилотирайки някакъв проклет космически съд и планетата се смалява зад тях. Но не може да си спомни нищо. Инструменталното табло, за чието усвояване е похабила години, не означава нищо за нея, загадъчни акроними, напечатани над светлини, мигащи в привидно безредие. Зяпва навън през зрителния купол към лъчистата пара от звезди, размазана по черното платно на пространството като облаците полен, които се вдигат от кедровите дървета в бабиния заден двор, когато катеричките скачат от клон на клон, въпреки че не може да разбере защо мисли за нещо, което не е виждала, откакто бе на осем години, при тези гласове в слушалката й, които стават силни и настойчиви.

— Съжалявам — казва, — но наистина не съм сигурна къде съм точно сега.

Съпилотите й, също толкова добре тренирани и нахъсани от пламъчетата завист заради неизменното й превъзходство над тях, освободиха Пенелопе от задълженията й. Трябваше да прекъснат мисията, при това на не малка цена, защото непредсказуемото й присъствие застрашаваше всички. Ето така Пенелопе, най-добрата от най-добрите от най-добрите, се оказа заплаха.

Стегната в наблюдателна седалка за внезапното връщане у дома, гледаше как Земята нараства под нея, лъскавосиня от вихрещата се метеорологическа мъгла. Сълзи опариха очите й. Беше най-красивото нещо, което бе виждала някога, и нямаше да го види отново, макар все още да не го знаеше.

На земята, след като умствените й способности се върнаха към нормалното, разбра, че кариерата й на астронавт е приключила. Беше планирала да прекара десетилетия далече от планетата. Вместо това трябваше да преживее по-малко време в космоса от турист, платил за неделен следобеден излет из термосферата на совалка с отбив в цената. Същият мозък, който я правеше съвършения астронавт, я направи негодна да върши работата.

Това би съкрушило повечето хора. Но Пенелопе не беше „повечето хора“. След няколко месеца плуване дълбоко в гравитационния кладенец на кръжаща депресия и отказ от всякаква фармацевтична намеса, за да не повлияе на медицинската квалификация за друго начинание, тя откри нова амбиция, която да захрани таланта й за убийствено усърдие.

Щом не можеше да е астронавт, щеше да бъде хрононавт.