Всички наши грешни дни

72

Стоя на тротоара пред „Печатът е мъртъв“. Не съм се обадил предварително, тя може би дори не е тук и може би така е най-добре, защото не мога да мисля ясно, бримките на мислите ми са заплетени в океански шум. Просто трябваше да дойда тук веднага. Нямам никакъв план.

Работните часове са напечатани на стъклото на входната врата. Книжарницата затваря след дванайсет минути. Тя е на партера за магазини на предната страна на зацапана тухлена постройка, мрачна адвокатска кантора отдясно, запрашените щори спуснати, кафене отляво с брадат барман в комбинезон зад машината, която изцежда със съсък димящи напитки за клиентите, насядали на събрани откъдето падне столове около обща маса от светло дърво, лицата им сияят синкаво — бели от екраните на клетъчните телефони, поставени пред тях. Трамвай изтрополява по Куин Стрийт Ийст, скърца в металните релси, вградени в асфалта.

Влизам. Топло е и светло, и мирише на мастило и лепило. Редици рафтове, направени от прибрани от плевник дъски, чворести и приятно асиметрични.

Корици и гърбове с всякакъв цвят и шрифт. Изложени копия с автографи от местни автори. Витрини с отпечатъци на редки издания край стените.

И Пени Вешлер на столче зад тезгяха си, чете роман. Мястото е празно. Не е вдигнала очи. Все още бих могъл да изляза, без да ме е видяла.

Не отивам никъде.

Преструвам се, че разглеждам, така имам нещо друго, в което да зяпам вместо в нея. Повечето от тези автори не би трябвало изобщо да са се родили, но ето ги техните книги в спретнати малки редове, милиони думи, които не би трябвало да са написани, казващи неща, които не би трябвало да са казани. В сектор „В“ има осем романа от Кърт Вонегът, които не би трябвало да съществуват. Пръстите ми пробягват по гърбовете им.

Всяка стъпка е тежка, все едно че сърцето ми упражнява собствената си гравитация, опитва се да ме смъкне на пода с унищожителна сила, тъй че съм се размекнал върху чистите подови плочки „рибена кост“.

Тя поглежда към мен. Приличието диктува да кимна, да се усмихна или да извърна очи, каквото и да е, не и да зяпна право в нея като побъркан. Решавам да го раздавам хладнокръвно. Решимостта ми не стига и до първата сричка.

— Пенелопе Вешлер — казвам.

— Я! — казва тя. — Извинете, познаваме ли се?

Гласът й е различен, защото ларинксът и езикът и зъбите и устните й са различни. Но начинът, по който те гледа право в очите, когато ти говори, е същият.

— Да и не — казвам. — Аз съм от алтернативна реалност.

Пени затваря книгата си, без да отбележи страницата.

— Значи познаваме се в друга реалност, но не в тази?

— Да — казвам аз.

— Как дойдохте тук? В тази реалност?

— Дълга история.

— Не се съмнявам — казва Пени.

— Мога да ви разкажа, стига да искате.

— Вие сте Джон Берън — казва тя.

— Откъде знаете това?

— Виждала съм снимката ви. Вие проектирахте онази кула, която расте в центъра. В интернет твърдят, че може би сте нещо като гений. И не само в интернет. Реални хора също.

— Ами — казвам — откраднах всичките си идеи от друга реалност.

— Реалността, от която идвате — казва тя.

— Да. Приемате го доста добре. Не мислите, че съм побъркан, нали?

— Не знам — казва тя. — Възможно е да сте луд. Но има охранителни камери, които ни записват, и сте донякъде добре познат. Не наистина прочут. Но полуразпознаваем за хора, които обръщат внимание на местните събития. Ако направите нещо безумно, проявите насилие или каквото и да е, ще ви намерят веднага.

— Сигурен съм.

— Защо сте тук? Имам предвид, тук, в книжарницата ми.

— Да ви видя — казвам аз.

— Да видите мен — казва Пени.

— Съзнавам, че всичко, което казвам, звучи изключително шантаво. Съжалявам. Трябваше да съм съставил истински план. Но щом ви видях, не мога да ви лъжа.

— За това как сте уж прочут архитект, който тайно плагиатства гениалните си идеи от друго измерение?

— Не знаех, че го правя, допреди няколко дни — казвам.

— Какво се случи преди няколко дни?

— Бих искал да ви обясня — казвам аз, — но включва пътуване във времето, а съм притеснен, че само споменаването за това ще ви паникьоса невъзвратимо. Не знам защо се чувствам задължен да бъда честен с вас, след като знам, че казаното от мен звучи някак безумно. Но е доста добра история. Дори и да не й повярвате, мисля, че ще ви бъде забавно.

— Добре — казва тя.

— Добре какво?

— Добре, затварям след няколко минути. Излезте навън, докато напиша на една тайфа хора, че излизам да пийна с вас и ако се окаже, че липсвам, вие определено сте ме убил и вероятно изял.

— Страхотно.

— Не възразявате да кажа това на някои хора?

— Просто съм щастлив, че сте готова да прекарате няколко минути повече с мен след това, което казах току-що.

— Общо взето всичко, което казахте, звучи безумно — казва Пени. — Но знаете ли кое е по-безумно? Мисля, че е възможно да съм чакала през целия си живот да влезете тук.