Всички наши грешни дни

80

Нищо не съм планирал за тази тълпа от вероятно много умни, много талантливи хора, които несъмнено се чудят дали цялата тази суетня около мен — около него, Джон — изобщо си струва, и тя, разбира се, определено не си струва.

Организаторите на конференцията се струпват около мен, докато влизам в аудиторията ръка за ръка с Пени, и питат дали съм донесъл някакви аудиовизуални пособия. Оглеждам залата с нейните петстотин пълни седалки и малката катедра, поставена пред завеси, затворени пред масивни прозорци от пода до тавана, и умът ми е лишен от всякаква човешка мисъл. Всяка молекула течност в тялото ми се изцежда през потните ми жлези. В гърлото ми пърха едно прашливо усещане, все едно че съм глътнал облак мушици.

Забелязвам цепнатина между завесите, сякаш този, който ги е затворил, е забравил да дръпне шнура до края. Аудиторията е на най-горния етаж на небостъргач до езерото и през цепнатината виждам ивица от силуета на града. Моля за маркер, нещо, с което мога да скицирам, отварям завесите и откривам гледката към града. Програмен асистент притичва с дебел траен маркер, отварям го и с втренчените в тила ми погледи на петстотин души, започвам да рисувам направо на прозореца.

Това, което рисувам, е градът както го помня, не както изглежда тук. Силуетът на моя град, не този силует. Когнитивното преживяване е странно, защото не мога да рисувам, но Джон може, тъй че се люшкам между двама ни, неговия талант и моята памет. Скицирам града така, както би трябвало да бъде. Помещението е затихнало, тук-там тихо мърморене и покашляне, но никой не извиква, примерно, спри да рисуваш на прозореца, идиот. Тъй че продължавам, докато довърша силуета, който би трябвало да е там. Чак тогава се обръщам към множеството.

— Провалихме се — казвам. — Провалихме себе си и провалихме света. Архитектурата е изкуството, в което живеем. А бихме могли да живеем в чудеса. Вместо в сиви кутии. Вместо в геометрия. Ние, в тази зала, правим рамката, през която гледа светът, за да види отражението си. И ако светът не ни е осигурил материалите, нужни за да развихрим въображението си, трябва да настояваме за тях. Всичко, от което се нуждаем, за да си въобразим отново този град, всеки град, да дефинираме отново как живеят човешките същества на тази планета, всичко е възможно. Няма невъзможна идея. Единственото, от което се нуждаем, е инфраструктура. Но вдъхновяваме ли материалния свят да последва грандиозните ни визии? Или позволяваме на инфраструктурата да ни окове? Проваляте себе си, проваляте света, проваляте бъдещето, проваляте всеки, който гледа през прозореца, за да види на какво сме способни като цивилизация. Погледнете през този прозорец към историята, която сме разказали. Това ли е история, която сте горди да разкажете? Помислете за това, което се опитахте да построите днес, и се запитайте дали то ще промени този свят в онова, което ни е нужно. Ако не, защо не? Започнете отново. Това не са сгради. Това са паметници на бъдещето, което заслужаваме.

Очаква се да говоря около час, а това са, примерно, две минути. Но нищо повече нямам, тъй че слагам капачето на маркера, хвърлям го на опуления програмен асистент, хващам ръката на Пени и излизаме от аудиторията, тежките дървени врати се люшват и затварят зад мен.

Докато чакаме асансьора, избухнаха звуци, сякаш разрушават аудиторията, къртят занитените за пода седалки с голи ръце и ги блъскат в стените. По-късно някой ми казва, че били просто звуците от аплодисментите на петстотин души.