Всички наши грешни дни

59

Името на сестра ми е Грета Берън. Тя е с три години по-малка от мен.

Веднага взима нещата в ръцете си, моли докторите да ни извинят, за да можем да си поговорим като семейство, казва на тате и мама — която, да повторя, е жива — да седнат. И родителите ми правят каквото им казва, смутени, сбутват се на оръфания оранжев диван под прозореца, докато Грета — която, да повторя, е моя сестра — се обляга на стената до леглото ми със скръстени ръце, сбърчено чело и ме подканва да повторя разказа си.

Така че с толкова яснота, колкото мога да постигна, предвид това, че съм в реалност, която не би трябвало да съществува, говорейки на сестра, която изобщо не се е родила, докато мъртвото ми мамче държи ръката на тате, нещо, което нито веднъж не съм виждал да правят през целия ми живот — обяснявам какво се случи. Грета слуша, челото й се отпуска и тя стиска устни, все едно че упорито се мъчи да не се усмихне. Което започва да ме изнервя. Но продължавам, описвам събитията, разиграли се в лабораторията на Гьотрайдер на 11 юли 1965 г., и как те доведоха до това да бъда върнат тук, с тях, вместо там, където би трябвало да съм, там, без тях.

Когато приключвам, Грета ме гледа в очите и избухва в смях. Обръща се към обърканите ми и разтревожени родители, които се държат за ръцете на оранжевия диван.

— Хора — казва, — това е романът му.