Всички наши грешни дни

115

Пътуването във времето й го причини.

Не знам колко търпение имате за смътни обяснения на физиката на пътуването във времето, но трябва да изясня нещо: версията на пътуване във времето на Лайънъл не беше като тази на баща ми. Двамата измислиха как да изпратят човек назад в пространството и времето, но тръгнаха по категорично различни пътища. Два отделни пътя към целта.

Ето една съществена разлика. Аз се върнах преди собственото си раждане и неволно предизвиках разклоняването на нова времева линия от онази точка, но Лайънъл пътуваше във времето на собствения си живот до други местоположения на планетата. Което означаваше, че съществува едновременно на две места в един и същи момент във времето.

Затова му отне повече време, докато разбере онова, което аз научих веднага — пътуването във времето влияе зле на човешкия мозък. Тялото ти може да се справи повече или по-малко, но умът ти се бори с когнитивния дисонанс.

Отначало всичко изглежда наред. Мозъкът се справя много добре с когнитивния дисонанс. Може да се твърди, че това е главното му предназначение. Сетивата ти поглъщат с убийствен бяс от информация всеки миг, в който си в съзнание, и мозъкът ти трябва да организира всичко това в съгласуваност, за да можеш да функционираш. Позволява ти да се съсредоточиш, изтласква ненужни стимули към периферията и обработва огромни глътки сетивни данни със зашеметяващи евристични трикове.

Като филмите. Знаете как действат филмите, нали? Това, което виждате като движещ се образ, е всъщност серия от последователни неподвижни кадри, които мозъкът ви интерпретира като движение благодарение на зрителното упорство и на стробоскопичния ефект. На изумителната способност на мозъка ви да съчетава данни се дължи това, че една картина може да изглежда страхотно реалистично от разстояние, но отблизо се разпада на бучки пигмент върху платно. Или как индивидуалните инструменти на оркестър се сливат в симфония.

В своя вариант на пътуване във времето Лайънъл не искаше мозъкът му да съхранява симултанни спомени за едно и също време по едно и също време. Той преживяваше пътуванията си до миналото като събития в настоящето. Винаги се връщаше до настоящето след същото количество време, което прекарваше в миналото — ако напуснеше настоящето в 20:00 и прекараше два часа в миналото, връщаше се в 22:00. Боравеше с времето по този начин, за да може да старее правилно, но и защото така от мозъка му не се изискваше да се огъва под тежестта на преживяванията. Когато се върнеше в настоящето, споменът за миналото не се усещаше като миналото.

Усещаше се като че ли се е телепортирал до друго местоположение в друга времева зона. Просто тази времева зона беше в миналото. Така че спомените му поддържаха точна хронология.

Но не и тези на Урсула.

Лайънъл не записваше преживяванията си едно над друго, но тя — да, и това унищожи ума й. Влизащите в конфликт времеви линии разяждаха структурната цялост на невралните й прегради. Те просто се мъчеха да опазят брака й, като използваха само часовете, за които вече знаеха, че са безопасни, но всеки път, когато Лайънъл се върнеше да я види, мозъкът на Урсула наслагваше нов спомен върху стария.

Непосредственият ефект беше пренебрежим. Кумулативният ефект обаче беше опустошителен. Гениалният й експанзивен ум, който най-много го привлече към нея, който я правеше това, което е, се развали. Никое човешко същество не беше преживявало нещо подобно преди — да преразглежда малките пакетчета на спомените си отново и отново и отново. За да се справи, мозъкът й, като биологичен орган, започна да образува невритични плаки, подобни на протеиновата структура на анормалните неврофибиларни възли на болестта на Алцхаймер. Те покриваха с кора онова, което той интерпретираше като увреждане на сивото вещество.

Докато поддържаха романтичната си връзка с пътуване във времето години наред, тези невритични плаки, уникални в човешката неврология, защото положението й беше уникално в човешката история, се втвърдяваха в отрова — злокачествени ракови клетки, заровени дълбоко в центровете на паметта на мозъка на Урсула. Не влияеха на ежедневната й дейност, докато не надраснаха гнездото си и плъзнаха да си търсят ново местоживелище.

Урсула знаеше, че губи. Усещаше как острият й, сложен ум се разпада като занемарена барака в задния двор. В последните си месеци беше поддържала срещите им кратки и плътски, за да прикрие истината от Лайънъл. Никога не му каза, че е започнала лечение с химиотерапия. Притесняваше се от това какво би могъл да направи.

Познаваше го добре.