Всички наши грешни дни

63

Въпреки повсеместния политически хаос, социална дисфункция, технологична некомпетентност и отвратителна отровност на този свят, едно нещо все пак е много по-добро тук — книгите.

Там, откъдето идвам, никой не чете романи, освен ако не е като майка ми — фетишизираща художествената медия на една отминала епоха, може би защото тогава за последен път е била щастлива. Но повечето хора не четяха книги там. Онзи квазителепатичен договор между автор и читател не будеше голям интерес сред широката публика. Защото господстващата разказвателна среда на моя свят включваше съвършено интегриране на подсъзнателната мрежа на индивида в наратива, предизвикващо дълбоко лично удивление и ужас, фамилиарност и наслаждение, копнеж, ярост и катарзис, толкова завладяващ и съществен, че идеята да седиш и да прелистваш роман, който дори не е предназначен за тайната кутия в ума ти — защо някой изобщо би искал да прави това за, да речем, забавление? Освен ако, разбира се, не си по природа склонен да се усъвършенстваш в по-силна индивидуалност в този случай четенето на книга, в която всяка дума е фиксирана на място от съзнателния избор на контролираща визия, предаването на контрола над собственото ти въображение на непознат, когото едва ли изобщо ще срещнеш някога, е някакъв вид мазохистично удоволствие.

Поне така съм го чувствал винаги с романите. Само че, идвайки тук, трябва да призная, че има много добри. Хората в този свят смятат романа за замираща форма на изкуство. Но там, откъдето идвам, той е мумифициран труп, стиснал вейките на отдавна отишлото си богатство в изсъхналите си юмруци, тъй че тук рафтовете на една дори оскъдно заредена книжарница са натежали от великолепие и разнообразие.

Майка ми, Ребека Критендейл-Берън, е редовен професор по литература със специализация в романите поредици от викторианската епоха — Уилки Колинс, Джордж Елиът, Елизабет Гаскел, Томас Харди, Робърт Луис Стивънсън и разбира се, Чарлз Дикенс. Беше ръководител на катедрата десет години, а преди три стана декан по изкуства и наука на Университета в Торонто. Колегиална е и непредубедена, но е твърда в намеренията си и понякога раздразнителна. Притежава гъвкав ум за политически сметки и обезоръжаване на интелектуални опоненти, не крие амбициите си и е личност, която никога няма да отстъпи от битка. Философски смята всеки, който не е съгласен с нея, просто за неинформиран, приемайки, че когато разполагат с фактите, ще разберат, че е била права през цялото време.

Има ироничен усет за простовати украшения от магазини за подаръци, които предават груби, но остроумни прозрения. На стената на кабинета й виси плат в рамка, който гласи със закачливо бродирани букви с камшичета: ТРЯБВА ДА ПОНАСЯМЕ ГЛУПАЦИТЕ С ГОТОВНОСТ, ИНАЧЕ КАК МОЖЕМ ДА ИМ ПОМОГНЕМ ДА СПРАТ ДА БЪДАТ ГЛУПАЦИ?

Тази жена е майка ми. Майка ми, неокована от гения на баща ми.