Всички наши грешни дни

89

Мама затваря книгата си шумно. Изданието е луксозно, направено от здрави материали, тъй че корицата изхрущява отчетливо.

— Не разбирам — казва тя.

Всеки в стаята освен Пени знае, че специфичният оттенък в интонацията й означава, че разбира с абсолютна яснота. А Пени го схваща много бързо.

— Какво искаш? — казва мама. — Да се върнеш, това ли е? В свят, където ти си провал, където Пени не те обича, където Грета не съществува, където баща ти е разорен, където аз съм мъртва? Това ли предпочиташ?

— Кой си мисли, че ти дори не би била единственото, получило се по-добре за другата реалност, ако беше жива в нея, но не като някаква самоунищожаваща се ретро домакиня? — казва Грета.

— Няма никаква реалност, в която да наподобявам тъжния буламач, който брат ти е сготвил в трескавото си въображение — казва мама. — Не знам какво съм направила, за да вдъхновя такава обидна карикатура на всичко, което по същество смятам за ценно в себе си като жена, майка, феминистка, учен… добре, всичко. Но явно съм се провалила като майчински ролеви модел, щом той мисли така за мен.

— Ребека, скъпа — намесва се татко, — сигурна ли си, че не си просто ядосана, защото аз съм по-успешният там?

— Там! — възкликва мама. — В делюзията му ли Виктор? Защото ми се струва, че там ти си един егоистичен, отчужден никаквец.

— Значи си слушала — казва той.

— От време на време, да.

— Поне съществуваш — казва Грета.

— Разбирам — казва Пени, — че може би за вас всичко това прилича на враждебно убийство на характери, но как обяснява то мен? В смисъл, никога не сме се срещали преди. Защо ще съчинява толкова сложна биография за човек, когото никога не е срещал?

— Не го знаеш със сигурност — казва Грета. — Може би е поровил в сайта на книжарницата ти и е развил за теб някаква смахната идея фикс, която се е оформила в цялостна личност. Доста удобно е, че всяка подробност за теб е различна, защото в тази друга реалност си буквално изцяло друга личност, само дето имаш същото име. Може би той не е просто луд. Може би е също така ужасен съдник на характерите.

— Значи след всичко, което чухте тази нощ, не му вярвате — казва Пени.

— Аз съм за тази реалност, в която съществувам, ясно ли е? — заявява Грета. — Аз съм за съществуването ми и против несъществуването ми.

— Вижте — намесвам се, — да допуснем за момент, че съм клинически… да го наречем перко. Другата реалност е проекция на повредения ми мозък и онези версии на мама и тате отразяват подсъзнателния начин, по който ги наказвам за нещо си. Ти също, Грета. Заличих съществуването ти, защото, не знам, все още ме е яд за онзи път, когато тате ни разреши да гледаме „Капката“ и ти разтопи всичките ми „Джи Ай Джо“ в едно-единствено чудовищно същество.

— О, господи — казва Грета, — ти вече дори изобщо не играеше с онези куклички.

— Не куклички — възразявам. — Екшън фигурки. И това не означава, че исках да ги разтопиш в една извратена маса, която да обсебва детските ми сънища.

— Мислех, че не помниш сънищата на Джон — казва мама.

— Помня ги — отговарям. — Те са, примерно, едновременни с моите истински… с другите ми спомени. Това е част от проблема. Твърде много спомени са натъпкани в мозъка ми, имам чувството, че ще получи кръвоизлив.

— Какво казваше обаче… — намесва се татко. — Онова „да допуснем за момент“?

— Да. Да допуснем, че съм луд и това е делюзия, чудесно, но защо да намесвам всички тези хора? Шестнайсетте свидетели. Урсула и Джером Франкьор. Лайънъл Гьотрайдер. Как бих могъл изобщо да знам за тях?

Татко става и напуска стаята. Допускам, че отива до тоалетната, тъй като не е ставал от масата в трапезарията от около пет часа.

— Джером Франкьор беше голяма клечка, един вид — казва Грета. — Научен съветник на трима американски президенти. Беше в куп директорски бордове и журита за научни награди. Президент на Станфордския университет. Урсула Франкьор беше една от първите редовни жени професори по физика в Северна Америка и първата, оглавила катедрата по физика в Станфорд. Публикуваше екстензивно по специализирани научни списания, но има и няколко книги за широката публика. Имам предвид, през седемдесетте, но все пак…

— Но все пак какво? Как бих могъл изобщо да знам кои са?

Татко се връща невъзмутим и поставя книга на масата пред мен. Казва се „Атомната загадка“ — от Урсула Франкьор, публикувана през 1973 г. На гърба на протритата зелена платнена корица има черно-бяла снимка на Урсула и Джером и малко момиченце Ема Франкьор, с прическите им от 70-те, дрехите им от 70-те и усмивките им от 70-те.

— Тази книга е в кабинета ми още отпреди да се родиш — казва той.

— Никога не съм я виждал — отговарям. — Не я помня.

— Миличък — казва мама, — човек не знае какво помни.

Пени изглежда объркана, напрегната. Клати глава, но не знам на какво казва „не“.

— Схващам — отговарям аз. — Наистина. Но ако съм луд, искам да го знам със сигурност. Защото нямам чувството, че съм луд.

— Ще намерим каквато помощ ти е нужна — казва мама. — Би могло да е физиологично, би могло да е неврологично или хормонално или дори вирусно. Мозъкът е сложно нещо. Важното е, че трябва да приемеш помощ.

— Добре. Приемам помощ. Но след като намеря Лайънъл Гьотрайдер.

— Човекът, който не съществува — казва Грета.

— Съществува — настоявам. — Може да е мъртъв, но определено живя.

— Това просто е малко… удобно — казва Грета.

— Престани да казваш за нещата, че са „удобни“. Как може изобщо да е удобно каквото и да е от това?

— Не аз съм тази, която опира целия си налудничав светоглед на този единствен мистериозен несъществуващ тип — казва Грета. — Всеки друг, когото спомена, вярно, шантаво е, че знаеш имената на всички тези произволни стари учени, но ги намерих онлайн, тъй че и ти би могъл да си ги намерил. Но този тип Гьотрайдер. Уж най-умният човек на света. Геният, който променя всичко. И все пак няма никаква следа от него. Нищо.

— Трябва да има нещо — настоявам. — Можем да се върнем дотам, където се е родил. В Дания. Намираме свидетелството му за раждане. Живя в Сан Франциско. Трябва да има записи. Трябва да е имал паспорт, шофьорска книжка. Злополуката се случи. Дори да е бил заметен под чергата, трябва да има някакво доказателство някъде. Експериментът беше финансиран с федерална субсидия. Правителството на САЩ трябва да има, не знам, разписка.

— Доста добре съм запознат с тази материя — казва татко. — Чувал съм за Урсула Франкьор. И за някои от другите, шестнайсетте, разпознавам им имената. Но не и Лайънъл Гьотрайдер. Изобщо не бях чувал за него.

— Защо не ти намерим помощ първо? — казва мама. — След това, ако все още го искаш, можеш да потърсиш този Гьотрайдер.

— Ако Лайънъл Гьотрайдер е бил на четиридесет и две през 1965 година — намесва се Пени, — тогава е на деветдесет и три сега. Има нищожен шанс дори да е жив. Но ако е, кой знае колко още ще се задържи.

— Чудесно — казва Грета, — щом искаш да ходиш да търсиш някого, който не съществува, давай. Но ако говорим за хора, които наистина съществуват, мисля, че си губиш времето.

— Откъде би започнала? — пита татко.

— Не е ли очевидно? — казва Пени.

Пени обръща бързо книгата на масата, за да покаже на всички снимката на семейство Франкьор. Посочва Джером Франкьор. Усмихнат, едната ръка плътно около раменете на Урсула, покровителствено, може би малко прекалено покровителствено. Другата му ръка виси до хълбока му. Ръкавът е изрядно подрязан точно под това, което би трябвало да е лакътят. Останалото от ръката го няма. Ампутирано.

— Джером Франкьор все още е жив — казва Пени — Или поне беше, когато Урсула умря преди две години. Каквото и да се е случило през 1965, ако на света има човек, който би трябвало да помни Лайънъл Гьотрайдер, това е Джером Франкьор.

Май тръгвам за Сан Франциско.