Всички наши грешни дни

35

Събудих се в болница, мислите ми — размътени и разпилени. В първия момент си помислих, че съм оглушал, но беше просто заради шумозаглушителите в стерилния възстановителен куб. На очите ми им беше нужно доста време, докато се фокусират, да кажем, че светлинните вълни, пълзящи нагоре в оптичните ми нерви, се разпръсваха по пътя си. Трябва адски да съм ги изплашил, за да ме дозират толкова тежко. Може би всичко, което се случи след това, беше, защото докторите бяха сбъркали дозата. Може би невралните скенери бяха измерили погрешно ендокринните ми нива. Може би нито един от последвалите ми избори не беше избор.

Но пък дали изобщо някой наш избор наистина е избор? Мозъкът е облачна буря, която кипи и пращи в трите фунта мокро месо. Съществуват ли изобщо съзнателни решения, или всичко е инстинктивна реакция, накичена с деформирана логика?

Тези въпроси определено не си задавах, щом химическата мъгла се разсея и мрачната истина се върна. Пенелопе си бе отишла. Нашата клетка си бе отишла. Геният на баща ми беше рухнал. Лабораторията му изоставена. Мисията отложена за неопределен срок. Целият екип, хрононавти, техници, съветници, баща ми, всички изолирани в жилища с напълно изключени комуникации, докато адвокатите се трупаха за полагащите се разпити, предричаха множество законови санкции, очернени репутации, правителствени мерки, корпоративни одити, цялата област на пътуването във времето задържана за едно поколение.

Удивително е колко големи щети може да причини един пенис.