Всички наши грешни дни

70

Тъй че какво правиш за промяната на последните пет десетилетия история в свят, в който пътуването във времето се смята за забавен мисловен експеримент? Дори да съществуваше науката, при отсъствието на съществен напредък в свързаните области — телепортация, нематериалност, невидимост, дори просто производство на компоненти — цялото начинание е безплодно. И разбира се, замисълът на баща ми зависеше от проследяването на радиационната следа, излъчена от първоначалния Двигател Гьотрайдер. Без това, дори да можех да реша някак техническите проблеми, все пак нямам представа как да стигна до точното място в пространството в точния момент във времето.

Плюс това не знам как всъщност действа каквото и да е от цялата тази работа. Разполагам с малко терминология като посветено лице, събрана от месеците ми работа в лабораторията и вежливото мешане с асистентите на баща ми, но не мога да построя машина на времето от нищо, също както не мога да направя машината за еспресо на Джон от нищо.

А има кутия на Пандора, която чака да бъде отворена — татко ми. В края на краищата, той все пак написа книга за пътуване във времето, дори и да е смятана за ексцентрично петно на академичната му репутация. Колкото и мило и деликатно да изглежда това негово повторение, не съм готов да го помоля за такъв вид помощ, все още не.

Трябва да разбера какво се случи с Двигателя Гьотрайдер. Всичко произтича от това, всичко, което се обърка, и всички възможности да се поправи. С помощта на лаптопа на Джон търся „Двигател Гьотрайдер“ онлайн… но компютърът не ми казва нищо, което да съвпада с въведеното. Пробвам с „Лайънъл Гьотрайдер“ — нищо. Милиард сайтове и нито един не споменава за най-важната личност, живяла някога.

Преди да се предам, защото все пак е интернет, търся бившите си приятелки. Хестър Лий — нищо. Меган Страунд — нищо. Табита Рийс — нищо. Робин Суелтър — нищо. Пробвам с приятелите си, но няма нищо за Дейша Клайн или за Шао Молденадо и Нур Прия или Ашер Фалон, както и за Ингрид Йост. Никаква следа от тях онлайн, никакви страници в социални медии, никакви блогове, статии, тагове, или каквото и да било. Те не съществуват. Никога не са съществували.

Все пак намирам официалния уебсайт за Ъбли, Мичиган, онова изоставено градче, което посетихме. Само че не е изоставено. Приятелите ми ги няма, но около 830 души понастоящем живеят в Ъбли. Клетъчният на Джон пресмята, че карането с кола би ми отнело пет часа по Дон Вали Паркуей до 401, докато се раздвои в 402, после по моста Блу Уотър на 25-и покрай Хюрън Лейк до Ийст Етуотър Роуд, който става главната улица на Ъбли, докато минава право през центъра на градчето. Библиотеката, която видях, с дърветата, израснали от гниещите книги, все още си стои. Бих могъл да почукам на всяка врата в градчето и да потърся притежателя на онзи джобен часовник. Ако са живи, ако все още го има, бих могъл да направя щедро предложение, да платя цената, която поискат. Бих могъл да държа в ръцете си точно същия часовник, точно както го направих в онзи последен ден в лабораторията.

Но какъв би бил смисълът? Това е просто един часовник. Нямаше живот. Нямаше кариера като Дейша, годеница като Ашер или дете като Шао. Не беше мой приятел, макар че и аз не бях кой знае колко голям приятел от своя страна. Не ме обичаше, може би малко, като Хестър, Меган или Табита донякъде, за кратко и без много полза. Не промени траекторията на живота ми, както го направи Робин за пет непохватни възхитителни нощи. Това е вещ.

И тогава, защото не мога да се сдържа, поглеждам за „Пенелопе Вешлер“.

Най-малко трийсет секунди просто се взирам в екрана, докато очите ми се насълзят, и не защото като че ли не мога да мигна.

Защото тя е там — Пенелопе Вешлер.

Тя съществува.

Само че не е Пенелопе Вешлер.