Всички наши грешни дни

120

Плосък квадрат е надвиснал над мен, показва зърнисто зеленикаво изображение на Пени, спяща в леглото си. В стаята стоят две жени, лицата им са покрити с кожени маски и изпъкнали очила за нощно виждане. Държат брадви като за цепене на дърва.

Трета маскирана жена поставя видеокамера на гардероба. Носи някакъв контейнер и виждам, че се суети с крана му, докато другите две, стиснали брадвите, наблюдават спящата Пени.

Нямам никакъв план, само отчаяна паника, тъй че се хвърлям към Лайънъл, но не мога да го достигна. Той прави нов жест във въздуха и изведнъж съм притиснат на студения бетонен под. Не мога да се движа. Едва мога да дишам.

— Локализирано гравитационно поле — казва Лайънъл. — Подобно на системата в гривните на краката ми. Вървя в три четвърти от земната гравитация. Това, което вие усещате, е четворна земна гравитация. Не си правете труда да се опитвате да се движите. На тези гравитационни нива кръвта не тече правилно до мускулите и мозъка ви. Дори да успеете да се надигнете, сухожилията ви няма да издържат. Крайниците ви ще се откъснат и става много кърваво.

Опитвам се да проговоря, но езикът ми е като гира в устата. Успявам само да се запеня.

Реещият се във въздуха екран се намества в полезрението ми на нивото на пода. Още два екрана се появяват, също показват зеленикави изображения на спални, едната на родителите ми, спящи един до друг, другата на Трета, която спи сама. Камерите са поставени на стационарни предмети, три маскирани и с очила жени до всяко легло, две държат брадви, една държи контейнер, също като в спалнята на Пени.

Неканената гостенка с контейнера в стаята на Трета завърта крана и изтича някакъв газ. Разбирам го, защото облакът молекули изкривява картината на нощно виждане и тя искри като фея, пръскаща вълшебен прашец над спящо дете. Само че тези феи носят гумени маски и държат дърварски брадви.

— Това е транквилизиращ агент — казва Лайънъл. — Никакво когнитивно увреждане при тези дози, но няма да се събудят, докато не са тук в Хонконг.

Но нещо не тръгва според плана в спалнята на Пени. Газовият контейнер не действа добре и жената се мъчи да отвори кранчето. Няма звук с образа, тъй че не мога да чуя какво събужда Пени.

Трите неканени гостенки я поглеждат едновременно. Съдейки по отворената й уста, тя пищи. Изпитвам прилив на гордост, когато Пени се задейства като проклет шампион. Скача от леглото, грабва лампа и я запокитва към нападателките. Но лампата е включена към стената и отскача назад, без да удари никого. Те обаче трепват, което дава на Пени секунда да се хвърли към стената, рамото й се удря в ключа на лампата. Ако това е планът й, а не тъп късмет, добър е, защото носят очила за нощно виждане и рязкото изригване на светлина ги заслепява. Зеленикавият образ прещраква в пълен цвят и Пени зяпва ококорена в трите безумно маскирани фигури в спалнята й.

Взима стъписващо дръзко решение да не побегне, което, уверявам ви, аз щях да направя в тази ситуация. Вместо това дръпва рязко огледалото с тежка рамка от стената и го разбива в главата на най-близката жена с брадва. Тя пада сред душ от нащърбени парчета сребро, а другите две смъкват очилата си. Онази с контейнера се суети с кранчето, мъчейки се да се придържа към плана. Другата жена с брадва е между Пени и вратата, но я задържа онази, която Пени удари — тя се мята на пода, счупените парчета стъкло режат кожата й.

Втората жена с брадва явно очаква, че Пени ще тръгне към вратата, затова реагира бавно, когато вместо това Пени се хвърля към леглото. Замахва с брадвата си. Пени се снишава и острието на брадвата се врязва в стената, засяда в зидарията, поради което, предполагам, хората обикновено не се бият с брадви.

Докато брадварката се мъчи да изтръгне сечивото от стената, Пени замахва и я удря с всичка сила в стомаха. Жената се огъва и повръща. Мъчи се да смъкне маската, за да не се задави в собствения си бълвоч.

Първата с брадвата троши рамката на огледалото, кожата й е раздрана и кървава, и идва към Пени с брадвата си.

Но Пени вече е измъкнала пистолет от чекмеджето на тоалетната масичка до леглото си.

Бъркал съм много пъти в онова чекмедже да ровя за презервативи, а веднъж-дваж заех чифт от твърде малките й чорапи, и знам, че там никога не е имало пистолет. Докато не срещна Джон, предполагам.

Пени дръпва спусъка. Трудно е да пропуснеш толкова отблизо и рамото на първата с брадвата се пръска в порой от кръв. Тя залита напред, удря главата си в острия ъгъл на масичката и рухва в краката на Пени, инертна маса.

Дори без звук, докато гледам реещия се екран, е ясно, че стрелбата променя развитието на събитията в стаята. Пени стреля в брадварката, която повърна в маската си, и коленната й капачка някак си се взривява. Пада като марионетка с отрязани конци.

Третата жена престава да се ебава с кранчето и хвърля тежката метална туба по Пени. Тя я блокира с ръка, но явно боли ужасно и — още по-ужасно — разсейва я за миг, колкото е нужно на жената, за да скочи през стаята и да я удари с юмрук в лицето.

Зашеметена, Пени се опитва да се прицели, но третата жена извива ръката й, докато пусне пистолета. Блъска Пени на пода с коляно, забито в гърба й, за да я прикове.

Не мога да си представя нещо по-лошо от това да наблюдавам как жената, която обичам, крещи беззвучно за помощ, която не мога да й дам, защото дори да можех да се движа, съм на 12 550 км оттам. Но скоро ще разбера точно какво е по-лошо.

Жената с пръснатото коляно става, закрепва се на здравия си крак, разбитият се влачи зад нея. Вдига брадвата си и замахва с нея, с тъпия ръб надолу, към главата на Пени.

Светлината угасва в очите на Пени. Тя се отпуска.

Няма звук, но безшумният удар на здрава стомана в коса, кожа и кост е като облак бръсначи, кръжащ из вените и артериите ми. Опитвам се да изкрещя и това, което постигам, е само хриплив гърлен стон. Аз съм страх и омраза. Аз съм насилие и мъст.

Жената вдига брадвата за нов удар, но другата й казва нещо, което я спира. Двете гледат към камерата на гардероба. Едната проверява пулса на Пени и вдига палци към камерата. Другата я изключва.

Екранът е пушлив и мътен. Другите два показват мама, татко и сестра ми в безсъзнание, извличат ги от леглата им и ги отнасят. Усещам сълзи да бликат в очите ми, но силната гравитация прецаква вътрешната им структура. Издуват се странно и се пръскат от очите ми като водни мехури по паваж.

— Извинения за това — казва Лайънъл. — Никой не трябваше да пострада. Тези оперативни служители са от доста странен японски апокалиптичен култ и макар да се стараят, понякога са трудно удържими. В същината на мирогледа им има нещо малко прекалено фаталистично, за да са наистина успешни служители. За щастие всички са живи. Ще бъдат на частен самолет за Хонконг до час.

Яснота прочиства ума ми. Страхът си е отишъл. Омразата си е отишла. Нямам никакво насилие, никаква мъст, никакви цели, никакви планове, никаква надежда. Почти е облекчение, да знам, че не се налага повече да взимам решения — просто трябва да направя каквото Лайънъл казва.