Всички наши грешни дни

106

Двигателят е толкова прекрасен, че е трудно да извърнеш очи. Лайънъл стои до мен, тръпне от гордост и любопитство.

— Изумителен ли е? — казва Лайънъл. — Вашият свят?

— Да.

— Точно това ме крепеше. След аварията. След провала. Не знам дори как успях да избегна пълен системен разпад. Прехвърлял съм хронологията на събитията безброй пъти и според изчисленията ми изключването на устройството трябваше да е било… катастрофално.

— Аз бях — казвам. — Не можахте да ме видите, но се намесих, преди да е станало твърде късно.

— Вие ме избутахте настрани?

— Да. И го включих отново.

— Стори ми се, че усетих да ме избутва ръка, но всичко беше толкова хаотично, можеше да са били компресирани силови вълни. Изригналите енергии бяха непредсказуеми.

— Там, откъдето идвам, всеки ученик знае последователността на събитията от онзи ден. Той е преломна точка в човешката история.

— Тежко е да чуя какво трябваше да е било — казва Лайънъл. — Въпреки че, както казах, точно това ме крепеше. Единственото, което изобщо исках, беше да направя света по-добър, но вместо това замалко да причиня края му. Сега като помисля, трябва да съм изключил някаква съществена част от себе си, за да го превъзмогна. Но това също така ми даде клиничната изолираност, за да осмисля онова, което нямаше смисъл. Два вида данни. Първо, че радиационната следа, излъчена от устройството, след като беше включено, беше по някакъв начин доловима, преди да бъде включено. Второ, че ви видях там, облечен в непознато облекло и явно неочакващ да бъдете видян. Предположих, че имате поле на невидимост около себе си, което по някакъв начин е било дестабилизирано от енергията, изригнала от устройството.

— Така е.

— Но това означаваше, че сте дошли отнякъде много над технологичните възможности на нашето време. Само едно обяснение разрешаваше двата вида данни.

— Пътешественик във времето.

— Пътешественик във времето, да. Което означаваше, че експериментът е бил не само успех, а триумф, достатъчно значим, за да оправдае връщането във времето, за да сте свидетел на него. В случай че експериментът ми успее, планът ми беше да оставя устройството да действа вечно, затова допуснах, че сте улучил точния момент в пространство и време, проследявайки непрекъснатата радиационна следа от бъдещето до миналото.

— Наричаме я тау радиация.

— Тау? — учудва се той. — Но тя няма нищо общо с тау лептоните. Или, чакайте, тау частиците не бяха изолирани допреди средата на 70-те. Ако тази радиация беше открита по-рано, то логично на тау лептона щеше да се даде друго име. Тъй че как във вашия свят наричате лептоните, които могат да се разпадат в хадрони, ако не тауони?

— Нямам представа.

— Но не сте ли учен? — пита Лайънъл.

— Не точно. Мисля, че съм това, което се наричаше… хрононавт.

— Хрононавт?

— Не аз измислих това име.

Лайънъл изглежда малко разочарован, сякаш е очаквал, че се обръща към истински колега. Това всъщност ме отпуска. Прекарал съм доста време в този свят, където се отнасят с мен с уважение, каквото не заслужавам. Разочарованието е някак успокояващо.

— Когато дръпнах лоста да изключа устройството — казва той, — беше инстинктивна реакция. Шок най-вече. Ако беше дори няколко секунди по-късно, енергийният поток щеше да се е стабилизирал. Но започна да рухва в себе си. Когато го включихте отново, вие спасихте живота на стотици милиони.

— Оценявам, че го казвате, но онзи ден светът загуби много повече, отколкото спечели.

— Беше бъркотия — казва Лайънъл, — но спасяема, дори с нараняванията. Няколко отока и ожулвания, няколко счупени кости и зъби, нищо толкова ужасно. Освен за Джером. Да загуби ръката си така, това ме направи чудовище. Все пак никога не бих могъл да изпитвам неприязън към него, защото той спаси живота й в онзи ден. Знаете ли за… Урсула?

— Бях там. Видях всичко.

— Кога точно пристигнахте в онзи ден?

— Няколко минути преди да влязат другите. Шестнайсетте свидетели. Така ние, ммм, ги наричаме. Вие бяхте сам в лабораторията. А после влезе тя, Урсула Франкьор.

— Видяхте ни. Заедно.

— Да.

— Преди колко време беше това за вас? Онзи ден в лабораторията?

— Две седмици. Две и половина, предполагам.

— Урсула често казваше, че и най-сложният въпрос във физиката е дребна работа в сравнение с противоречията на човешкото сърце.

— Чувал съм го и преди. От дъщеря й.

— Срещнахте се с Ема?

— Тъкмо тя ми каза къде да ви намеря.

— Каза ли нещо за мен?

— Мислите ли, че вие сте баща й?

— Изненадан, Лайънъл хлътва малко, но напречниците на краката му всъщност не искат да го пуснат, тъй че има онзи странен отпуснат вид, все едно е облечен в костюма на по-голям човек, само че направен от мускулите и кожата му.

— Не знам — казва той. — Възможно е. Не, вероятно е. Урсула отказа да направим изследвания. Каза, че това е замяна. Като адамовото ребро, превърнато в Ева. Ръката на Джером щеше да стане неговата дъщеря. Опитах да се пошегувам веднъж, че съм изненадан, че човек с нейния интелект би прибягнал до библейска аналогия, и това бе единственият път, когато Урсула ми показа коравата си страна. Каза, че това е сделката. Бебето беше на Джером или нямаше да има бебе.

Очите му се овлажняват. Извръща поглед, но не мисля, че е заради мен. Сякаш не иска Двигателят да го види, че плаче.

— Джером знае ли? — пита той.

— Урсула му е казала за връзката ви. Подозира за Ема, но не е сигурен. Според мен не знае, че сте се видели с нея в Хонконг, преди да забременее.

— Как, по дяволите, разбрахте?

— Ема ми каза.

— Тя знае?

— В болницата, малко преди да умре, Урсула й казала, че никога не е престанала да ви обича. На погребението вие сте й казали, че живеете в Хонконг. Мисля, че е направила връзката. Това, че изобщо не прилича на Джером и много прилича на вас помага.

Лайънъл се усмихва съвсем леко.

— Бива ни в прикриването на следите — казва. — Никой не знаеше, че връзката ни продължи.

— Е, Ема е в края на четиридесетте. Онова пътуване е било отдавна.

— Не. Изобщо не спря. Връзката ни продължи петдесет години. Свърши едва миналата седмица.

— Миналата седмица? Урсула умря преди две години.

— Е, да — казва той. — Има още нещо, което трябва да ви покажа.