Всички наши грешни дни

110

Спираме до склада на Чай Уан и Вен заключва колата, докато обиколи периметъра. Лайънъл се суети с едно копче на ризата си. Конецът, който го държи, е разхлабен.

— Извинете, но нещо ме озадачава — казва той. — Защо непрекъснато го наричате двигател?

— В смисъл? Така е наречен.

— Но няма логика — казва той. — Двигателите превръщат енергия в сила. Генераторите превръщат сила в енергия. Би трябвало да е наречен Генераторът на Гьотрайдер.

Всъщност помня един чудат учител по физика в горния курс, който твърдеше, че Лайънъл Гьотрайдер би се втрещил от това с каква фундаментална неточност е опетнено наследството му. Когато президентът Рузвелт обяви изобретението на света в телевизионно обръщение на 22 август 1965 г., научните му съветници все още спореха над списък от имена. На двама от специалните помощници на президента Джонсън, Джак Валенти и Ричард Н. Гудуин, се приписва заслугата за назоваването на устройството „Двигателя на бъдещето на д-р Гьотрайдер“ — бодрото назоваване, което Джонсън използва в речта си и което скоро неофициално бе съкратено на Двигателя Гьотрайдер. Името му залепна.

Разбира се, причината изобретението да получи име от пишещ президентски речи вместо от изобретателя си, е, че Лайънъл не живя достатъчно дълго, за да види как устройството му променя света. Дори не живя достатъчно дълго, за да му даде име. Знам, че би трябвало да му кажа това, че всеки момент, в който го отлагам, само ще го направи по-неловко, когато най-сетне му кажа, но е трудно да обясниш на някого, че е трябвало да умре в отвратителна разтапяща болка преди пет десетилетия.

Докато успея да взема решение в полза на едното или другото, Вен ни дава знак, че наоколо е чисто, и Лайънъл прави онези сковани, но плавни стъпки до единствената врата в иначе непроницаемата кутия. Вдига ръка в диригентски жест пред нея и вратата се отваря с дрънченето на прибиращи се лостове.

Вътре складът също няма никаква украса, както отвън, пусти циментови стени, шумозаглушаваща изолация, голи греди. Домът на Лайънъл беше като последното убежище на света, който оставих, но складът му е просто склад. Въздухът тук е студен и стипчив, все едно че всичко органично е било старателно изчистено.

Има няколко хубави трика обаче. Като това, че никъде няма електрически кабели. Светлините горе представляват сфери от издуващ се искрящ газ. Това, което прилича на здрав циментов под, се оказва тънки напластени клинове на въртящи се шарнири, които се движат като конвейер, теглят напред със скорост, която Лайънъл може да модулира с махване с пръст във въздуха. Носи нещо като старинен ръчен часовник с пружина и колелца, натъпкан със засичащи движение анализатори, които контролират всичко около нас.

Преминаваме врата след врата, сегментиран метал със сложни заключващи механизми и сензорни панели. По тях няма табелки, но сякаш ни подканват докато приближаваме, като самотни кутрета, махащи с опашки на стъпалата на предната веранда. Лайънъл, толкова бъбрив в колата, сега е съвсем лаконичен. Може би се опитва да повиши напрежението преди голямото разкритие, но умът ми е празен, пренатоварен, така че театралността ми се губи.

Лайънъл сочи една небелязана врата в края на коридор и подът спира пред нея. Прави нов жест и лъчист тъмносин кръг блесва отгоре ми от прожектор на тавана. Всяка пора по тялото ми изтръпва, докато ме сканират. Той поглежда часовника си с блясък, отразен в очите му — носи някакъв вид контактни лещи, които взаимодействат с часовника, за да проектира триизмерно изображение в полезрението му. Сегментираният под се сгъва в себе си, разкривайки тъмно помещение с неопределима големина. Лайънъл влиза, очаквайки да го последвам. Правя го.

Изчаква вратата да се разгъне зад нас, за да ни затвори в пълна тъмнина.

И тогава светлините се включват. Помещението е много голямо, кръгло, с куполен таван на седем или осем етажа нагоре, обкръжен с хиляди точковидни лампи, които хвърлят дифузно ярко сияние над огромното сводесто пространство.

В центъра на помещението има малко четвъртито устройство, лъскава стомана с ултрачерна облицовка, която, изглежда, поглъща светлината, защото обилното сияние на помещението някак си се огъва около него. Няколко гъвкави тръби излизат от закръглена камера отзад, пълзят по пода и се свързват с масивен въртящ се отдушник в другия край на помещението.

В радиус от три метра подът около устройството е по-блестящ от всичко останало в помещението, сякаш бетонът е бил алхимично излъскан до огледало.

Има някакъв странен статичен, солен мирис във въздуха. Не съвсем сернист. Като… океански.

— Какво е това? — питам.

— Ами — казва Лайънъл — машина на времето, разбира се.