Всички наши грешни дни

125

Материализирам се в разрушената лаборатория на Гьотрайдер в Щатския център за наука и технология, Сан Франциско, на 13 юли 1965. Стоя точно пред самия Лайънъл, дразнещо близо, ръката му пуска лоста, който току-що е издърпал, за да включи Двигателя за първи път след злополуката.

Той замръзва стъписан, онемял. На върха на носа му има отворено мехурче от белещата кожа горещина, която изригна от Двигателя. Веждите и миглите му са крехки опърлени останки. Носи кожени ръкавици и си спомням, че дланите му почти изгоряха в няколкото мига преди да успея да изключа Двигателя. Трябва да боли адски.

Лабораторията е бъркотия. Нащърбени пукнатини през половината от тавана, другата половина полурухнала, машинария от лабораторията на горния етаж на разбита купчина. Конзолите огънати и натрошени. Стоманени крепежни греди разтопени като модернистични скулптури. Почернели от огън дупки, пробити от енергийните облаци. Подът посипан с пепел — останалото от изгорялата ръка на Джером.

Когато отварям уста да заговоря, въпреки толкова много десетилетия упражняване точно за този момент едва не го прецаквам с говорене наобратно.

— Лайънъл — казвам, — името ми е Джон Берън. Тук съм от бъдещето. Знам, че ме видяхте в тази лаборатория преди два дни и вече сте предположили, че съм посетител от друго време. Знам тези неща, защото тъкмо вие ме изпратихте назад тук.

— Истина ли е това? — пита той.

— Да. И колкото по-малко кажете, толкова по-добре. Вие проектирахте машината на времето, която да проследи радиационната диря от устройството ви възможно най-назад, до този момент. След като то е включено, не трябва никога да го изключвате. Разбирате ли?

— Да — казва той, — но…

— Трябва ми помощта ви, за да направя последния малък скок до точно преди аварията — казвам. — Предположили сте, че неидентифицираните радиационни следи, които забелязахте, са от самото устройство, което парадоксално ги е уловило още преди да е включено. Това е така. А аз съм парадоксът. Машината на времето е проектирана да проследи оставащите следи в атмосферата назад до момента на извършването на експеримента.

Осъзнавам, че все още държа машината на времето, сякаш ръцете ми са завинтени към нея. Всъщност искам да оставя долу скапания боклук, след като съм го носил пет десетилетия, но не мога да го зарежа съвсем, още не.

— Вие наистина сте пътешественик във времето?

— Лайънъл, вече знаете това. Моля ви, да не губим време. Пратихте ме тук да поправя онова, което се обърка. Да върна времевата линия в правилната посока.

— Значи експериментът трябва да е бил успешен — казва Лайънъл.

— Свършихте ли с изтъкването на очевидното? Трябва ми енергия, за да направя последния скок. Вие изобретихте двете устройства да са съвместими. Свържете ги.

Лайънъл се колебае. Изглежда така, сякаш е готов да се разплаче. Мило и тъжно е някак, но точно сега не мога да проявя съчувствие към него.

— Това ли е животът, който искате? — казвам и соча заобикалящата ни разруха. — Или искате живота, който трябваше да имате?

Не споменавам, че в живота, който трябваше да има, скоро ще е мъртъв.

— Урсула? — казва той.

— Тя остава омъжена за Джером до края на живота си. Освен ако променим времевата линия.

Остава омъжена за Джером до края на живота си и в другата времева линия — просто животът й продължава само още девет седмици. Но все едно, това кара Лайънъл да започне да прикачва машината на времето към Двигателя. След петдесет години не изпитвам никакви етични скрупули за лъжи или премълчаване.

— Вие ще конструирате тази машина на времето — казвам. — Това ще отнеме много време. Ще изглежда невъзможно, защото е невъзможно, но вие сте Лайънъл Гьотрайдер и невъзможно е безсмислена дума за вас.

Това, изглежда, го усмирява. Може би точно тия тъпи навивки го разядоха през десетилетията, но така или иначе вече се бях чул да ги изричам, когато видях тази игра наобратно.

— Споменахте, че аз ви изпращам обратно тук — казва той. — Но от кога?

— Разбирам защо упорствате, като ви се каже, че бъдещето ви е предопределено, но се утешете с факта, че вие сте този, който го предопредели. Това е ваш план. Да се поправи каквото се обърка.

— Но не сте ли вие виновен за това, което се обърка? — казва той. — Ако не бяхте се появили, когато се появихте…

— И ако вие не бяхте се паникьосали, когато ме видяхте… И двамата направихме грешки. Поради което съм тук. Мога да се извиня или да изправя времевата линия, тъй че нито моята, нито вашата грешка да не се случат изобщо.

— Или бихте могъл да направите и двете.

Хвърля ми лека усмивка, сякаш е преодолял първоначалния шок и шантавото обвинение за тази исторически безумна ситуация донякъде го забавлява. Оценявам спокойствието му под напрежение, въпреки че все пак си е коварният стар негодник, който заплашва да убие всички, които обичам. Което ме води към онази част от плана ми, която е най-несигурна, защото е съмнителна и скалъпена, но трябва да опитам заради нищожния шанс наистина да подейства.

— Внимавате ли? — казвам.

— Да.

— Името ми е Джон Берън. Баща ми е Виктор Берън. Майка ми е Ребека Критъндейл-Берън. Сестра ми е Грета Берън. В бъдещето вие ще ги намерите и ще ги следите, но никога няма да взаимодействате с тях по никакъв начин. Разбирате ли? По никакъв начин. Направите ли го, това ще развали всичко. Но ще бъдете готов. Когато се появя на вратата ви, ще знаете, че е време да действате. Ще пратите оперативни сътрудници, които да ги задържат. Насила. Това ще ви трябва, за да ме склоните.

— За какво говорите? — казва той. — Искате да похитя семейството ви?

— В бъдещето няма да съм склонен да ви помогна. Трябва да бъда принуден. Но изобщо няма да им навредите. Ще бъде просто празна заплаха.

— Трябва да има друг начин — казва Лайънъл.

— Ще има и една жена. Името й е Пенелопе Вешлер. Сътрудниците ви ще вземат и нея. Но нещо ще се обърка. Тя ще се опита да избяга. Ще има физическа разправа и ще я ранят сериозно.

— Аз съм учен — казва той. — Целта на труда ми е да създам неограничена енергия за света. Да направя живота по-добър за всеки. Не мога да наранявам хора.

— И няма да го направите. Всичко ще е фалшиво. Ще изглежда реално за мен, но ще е симулация. Замислена само да изглежда автентично. Никой няма да пострада.

— Не разбирам.

— Ще транспортирате безопасно четиримата до оперативната си база в Хонконг.

— Чакайте, защо Хонконг?

— Моля ви да направите това, защото трябва да се направи. За да затвори цикъла. Вашата отговорност е да ги опазите невредими, но да изглежда, че застрашавате живота им.

— Ако промените миналото, защо е важно какво става в едно бъдеще, което никога няма да възникне? — пита той.

— Важно е, защото това е усещането ми.

Дори след петдесет години обмисляне, не съм сигурен дали ще убедя Лайънъл да фалшифицира похищение на семейството ми и нараняване на Пени. Но след десетилетия, прекарани в претегляне на варианти, най-добрият ми шанс да защитя хората, които обичам, без напълно да разруша времевата линия, която ме доведе дотук, е този скромен психологически гамбит. Всичко трябва да съвпадне.

— Добре — казва Лайънъл.

— Къде е фотокамерата ви „Полароид“?

— Какъв „Полароид“? Нямам „Полароид“.

— Имате. Идете и я донесете.

Лайънъл се кани да отговори, но спира, нещо му хрумва. Прекрачва купчина отломки и бръква в ъгъла, където се събират конзолите. Измъква онази прословута кожена раница. В нея е подаръкът за рождения ден с панделката отгоре. Разкъсва хартията. Подаръкът е съвсем нова фотокамера „Полароид автоматик 100“.

— Подарък е от леля ми в Копенхаген — казва. — Единствената ми жива роднина. Дори не е за моя рожден ден. Паметта й изневерява. Бърка ме с брат си, баща ми. 29 юни беше неговият рожден ден. Разнасям го вече две седмици. Мислех, че ще е твърде потискащо да го отворя.

— Устройствата свързани ли са? — питам.

— Да.

Включвам машината на времето и засичащата й матрица посочва следите тау радиация от първоначалното ми пътуване назад до 11 юли 1965, очертава навързана, извиваща се фрактална нишка до момента в пространството и времето, където всичко се обърка.

Лайънъл зарежда полароида с касета с моментален филм и заставам до него. Насочва лещата към нас и щраква снимка. Не си правя труда да наблюдавам как образът изниква от фотохимичния гланц. Вече знам какво показва.

— Изобщо не разбирам как действа това — казва той. — Как се очаква да конструирам машина на времето? А дори и по някакъв начин да измисля това, колко дълго трябва да ви чакам?

— Довиждане, Лайънъл — казвам.

Активирам устройството. И изчезвам.

Да чака.