Всички наши грешни дни

32

Двамата с Пенелопе седяхме в кабинета на баща ми, докато тя му обясняваше с неделикатни клинически термини какво се бе случило предната нощ, стъпките, които щеше да предприеме, за да разреши проблема, и защо категорично продължава да бъде най-квалифицираното лице, което да води екипа на мисията.

Да слушаш човека, с който си спал предната нощ, да описва цялото преживяване на баща ти, докато седиш там като нахокано дете, беше ужасно неловко, но много по-лошо беше да гледам отвратен как Пенелопе се опитва да извърти унизителната ситуация. Лустрото на хладна рационалност, с което бе успяла някак да се покрие, след като охранителният екип я беше измъкнал от медицинския център, докато риташе и ревеше преди десет минути, бе толкова крехко, че беше трудно да си в същата стая с нея.

Това беше забележителен обрат, като се има предвид, че преди единайсет минути единственото, което исках на света, бе да съм в същата стая с нея, която и да е стая, където и да е.

Баща ми слушаше с гръб към нас, загледан навън през стъклената стена към главната платформа, на която бе поставен Време-пространственият транспортен апарат — машината на времето. Големият часовник беше почти изчерпал числата, четиридесет и седем минути до момента, който баща ми бе обявил с такава тържественост преди една година. Тълпа техници стояха неловко наоколо в очакване на указания, за да извършват последни приготовления за старта на мисията.

Помня как си помислих колко тъпо е всичко това. Знаех със сигурност, че баща ми бе изобретил апарата така, че да може да се задейства само от един човек. Техниците бяха само за представлението. За да се уверят инвеститорите, че парите им не са похарчени за нищо. Разбира се, всеки на платформата си имаше специфична задача, но всички функции бяха автоматизирани. Когато изчисленията са толкова точни, човешката намеса е рискована. Планът от самото начало беше баща ми лично да задейства контролния интерфейс. Той беше единственият, на когото можеше да се довери, че ще го извърши правилно.

Това са нещата, за които мислиш, когато бъдещето ти се разпада пред теб.

Баща ми прекъсна несвързания монолог на Пенелопе. Каза, че разбира гледната й точка, но че тя е без значение. От хрононавтите се изискваше ясна преценка под силно напрежение, където един привидно несъществен пропуск би могъл да има катастрофални резултати. Простият факт, че е могла да допусне такава пагубна лична грешка точно в този ден, прекратява участието й. На нея не може да се разчита, каза й. Не е благонадеждна.

Объркана, Пенелопе отвърна, че било много удобно аз да заема мястото й — неговият син. В този момент баща ми изглеждаше, така да се каже, напълно отвратен. Каза, че няма начин да изпрати мен на мисията. Експериментът вече бил задържан за неопределено време.

Днес беше денят, за който баща ми се беше трудил три десетилетия.

Аз дори не казах нищо. Но предполагам, че изражението на лицето ми е било достатъчно, за да го вбеси. След трийсет и две години хладно равнодушие усетих зноя на гнева му. Като дете, единственото, което исках от него, беше да го интересувам достатъчно, за да може да ми се ядоса, но сега искреният му гняв просто се изля отгоре ми. Никога не бях забелязвал, че очите му са толкова влажни. Кожата под брадичката му беше някак по-торбеста. Гласът му се повиши с една октава, когато зарева, и това някак подби силата на гнева му

Същината на това, което каза, беше, че съжалява, че изобщо съм се родил.

Че всичко щяло да е по-добре, ако не съществувах. Апатичен, без цел, безполезен, животът ми нямал никаква стойност. Още по-лошо, провалил бях живота на по-добри хора от мен. А именно неговия и в доста по-малка степен — на Пенелопе. Че майка ми е имала късмет, като умря, преди да се е разкрила същинската величина на моя провал.

Изведнъж осъзнах — баща ми смяташе, че това, което направих с Пенелопе, е изцяло заради него. Акт на отцеубийствена агресия. Пенелопе Вешлер беше неговата миропомазана, водачът на мисията ни, хрононавтът, с когото всички други се сравняваха и на когото отстъпваха по качества, а в нощта преди експеримента, който трябваше да циментира научното му наследство, аз не само правя секс с нея, но й правя дете. Така да се каже, отнемам я.

Честно казано, изобщо не бях помислял, че дълбоко в моя копнеж и желание може да е заровен трънлив корен на отмъщение. Не, всичко това беше твърде объркано дори за мен. Тъй че бях напълно и адски разгневен. Разбира се, моят нагъл, егоцентричен, мрачен баща щеше да се опита да ми вземе това и да си го присвои. Може би намираме най-голямата обида в истините, които не можем да признаем.

Реших, че е време да задам фундаменталния въпрос на живота си.

— Защо изобщо ме направи?

— Защото имах да върша работа — каза баща ми, — а майка ти беше самотна.

Днес трябваше да е уникален ден в човешката история. И беше. Беше денят, в който баща ми най-после беше честен с мен.

Слушах дърдоренето му, докато жената, в която бях влюбен, седеше и пресмяташе как да обърне това в своя полза, и се чувствах така, сякаш наистина пътувах във времето, назад към всеки момент в живота ми, когато баща ми можеше да ми се е ядосал, можеше да е изпитал каквото и да било към мен. Беше като мимолетен поглед към онова, което можеше да е било, ако бях отраснал с този баща, честния, вместо с лъжеца, гения, призрака.

Времето, когато избягах от дома за деветнайсет дни, точно това исках тогава. Но майка ми направи препечен сандвич със сирене и отказа изобщо да го обсъждаме. Баща ми влезе в кухнята и без дори да забележи, че съм се върнал, взе сандвича, предполагайки, че е за него, и се върна в кабинета си, за да го изяде зад тежката затворена врата. Майка ми заплака, а аз я държах и се извинявах, извинявах.

По някое време злобата на баща ми изтля и Пенелопе се опита да върне разговора към това колко жизненоважна все още би могла да е за мисията.

— Вие спахте със сина ми — каза баща ми. — Никога няма да бъдете участник в тази или която и да е друга мисия. Всички ще научат какво направихте. За вас приключи.

— Тази мисия означава всичко за мен — каза Пенелопе. — Моля ви, доктор Берън…

— Моля ви, наричайте ме Виктор — прекъсна я той. — След като вече не работите при мен.

Не знам дали се опитваше да я уязви, или аурата на гнева му към мен беше толкова разрушителна за всички оказали се наблизо, но нещо вътре в нея се отключи. Тя се вцепени, лицето й пребледня отпуснато, очите й — безжизнени, мътни. Разбра.

Баща ми й каза да представи последния си доклад, докато той уведоми инвеститорите, че поради злополучен личен проблем експериментът се отлага до второ нареждане.

Наистина го правеше. Прекратяваше първата мисия назад във времето. Най-хубавият ден в живота ми, последван от най-лошия ден в живота ми. Всеки щеше да научи. Всеки щеше да знае това винаги.

Пенелопе напусна без повече думи. Аз също станах да си тръгна, но той каза, че все още не е приключил с мен. Дори вече не беше ядосан, сякаш последният му удар към нея бе изчерпал отровата и можеше отново да се върне в състоянието си на отчужденост и превъзходство. Продължи да изрежда монотонно многобройните разочарования, на които го бях подложил през годините — невзрачното ми представяне в университета, липсата на лични интереси, апатичната житейска кариера, неспособността да създам нито една социално, културно или дори политически смислена връзка… и честно казано, бях изненадан, че помнеше всичко това, след като рядко дори забелязваше, че съм в една и съща стая с него.

И точно тогава осъзнах нещо, което ме накара едва ли не да изригна.

Пенелопе не отиваше да съставя доклад. Не й беше останало нищо, което да каже. Отиваше другаде и отиваше там точно сега.