Всички наши грешни дни

99

На самолет съм, летя от Торонто до Сан Франциско, последните четиридесет и осем часа се люшкат из главата ми като разкъсала болтовете си вятърна мелница, която всеки момент ще профучи над пейзажа като гигантски шурикен.

Вярвам на Пени и вярвам на Бет. Това, в което обикновено не вярвам, са неща като губене на съзнание и нараняване на хора. Не искам да съм от този тип хора, дето си разказват истории, на които не биха повярвали, ако им ги разкаже друг. Чувствам също… не за това се записах. Вероятно и вие сте го изпитвали. Това трябваше да е, примерно, щуротия с пътуване във времето, нали? Допуснал бях няколко грешки, но в крайна сметка, бях оправил нещата. Въобразявах се, че въпреки или може би тъкмо заради всичко, което бях сбъркал, някак си съм излязъл като герой от всичко това. Героят.

По принцип осъзнавам, че героизмът изисква жертва. Но не разбирах какво всъщност трябваше да принеса в жертва. Състави списък на нещата, от които не можеш да си представиш, че би се отказал, и това е списъкът на нещата, които ще си принуден да загубиш. Само че не би могъл дори да съставиш списъка, защото това са всички неща, които приемаш за даденост, като съществени елементи на самия теб. Не изглеждат отстраними от това, което те прави този, който си.

Тъй че съжалявам, това не е щуротия с пътуване във времето. Очаквах каузални цикли и флуктуиране на реалност и разклоняване на измерения и научно оспорими решения на заплетени време-пространствени парадокси. Не очаквах истинска човешка болка. Не исках да поставя под въпрос основите на здравия си разум. Да заличиш нечие съществуване поради дефект в пътуване във времето е мъчително, но далечно и размътено. Но жената, която обичаш, да ти каже, че физически си я наранил, макар и да не си бил точно ти, не е далечно и размътено. Тежко е и е плътно. Заравя се под кожата ти, за да направи гнездо от отрова, в което да снесе отровните си яйца.

Дали съм прав или съм полудял, единственият изход от това е пътеката, която води до Джером Франкьор и онова, което той би могъл да знае. Може би нищо. Може би той е просто фотография в стара книга на рафта в кабинета на татко, а аз по някакъв начин съм я запомнил от детството си и съм разкрасил една пищна самозаблуда от отчетливо запомнящ се детайл като ръкава на блейзер, зашит при лакътя.

Ако Джером Франкьор няма представа кой е Лайънъл Гьотрайдер, не мога да се върна при Пени и да я помоля да ми повярва, не и след като не мога да вярвам на себе си. Но ако не мога да се върна при Пени, не знам къде другаде да отида. Няма никакво друго място, където искам да бъда.