Всички наши грешни дни

21

Докато растях, много пъти се бях заканвал, че ще избягам. Причината беше най-банална и глупава — исках родителите ми да ми обръщат повече внимание или по-друг вид внимание, да са някак по-сърдечни и впечатлени от хилавите ми юношески постижения. Не казвам, че това ме правеше специален. Никога не съм мислил, че съм специален. Точно затова исках да избягам.

Но веднъж, и това може би е ключовият момент в моето детство, баща ми всъщност реагира на заканата ми. Беше се заплел в трънливия въпрос как непредсказуемият път на магнитно зареден астероид би могъл да повлияе на реверсивната траектория на пътешественик във времето, ако се окажат в близък контакт, което се обезсилваше от факта, че астероидът би могъл отдавна да е престанал да съществува. Тъй че търсеше да се съсредоточи в нещо друго и сякаш за първи път в живота ми избра мен.

Казах му, че ще избягам.

— Би трябвало — каза той.

Нямах референтна рамка за този отговор. Баща ми винаги беше твърде зает, за да се занимава с мен. Но сега ме гледаше в очите, сякаш бе избрал този произволен момент, за да ме прецени. Забеляза, че съм там, и искаше да разбере кой всъщност е синът му.

Какво можех да направя? Опаковах една раница и избягах от къщи.

Бях на дванайсет години. Нямаше ме деветнайсет дни.