Всички наши грешни дни

78

Прекарваме нощта и деня заедно. Обикаляме из квартала й с пластмасови чашки кафе. Закусваме на място, което тя харесва. Решава да затвори книжарницата за деня, тъй че просто продължаваме да вървим, запътваме се на запад, към центъра. Пени иска да ми покаже града си, мястото, където съм живял през повечето си живот, но което едва разпознавам.

Говоря за това как всички сгради са едни и същи. Кожата и косата варираха, но скелетите, мускулите, нервите и органите буквално са еднакви. Добре за правене на хора, досадно за правене на градове. Като с хората трябва да се справиш с неизбежността на гравитацията и развалата. За разлика от хората, материалите ти не са ограничени до кост и плът. Там, откъдето идвам, няма кой знае каква архитектурна носталгия. Миналото се смяташе за грозен кожен тумор, донякъде притесняващ, общо взето доброкачествен, но със скрито предупреждение колко лошо може да тръгнат нещата, ако не го държиш под око. Има забележителности, разбира се, Тадж Махали, Айфелови кули и Монументи Вашингтон на пощенски картички, но иначе благотворното нещо, което трябва да се направи, е да се изстърже.

И говоря за това как всички сгради са толкова различни. Моят свят отдавна прегърна макроархитектурата — проектиране на индивидуални сгради като взаимно свързани части на единна муниципална цялост, съчетаваща културен прецедент, местен вкус, глобални тенденции, екологичен контекст и географска специфика. Съмнителни макропроекти се появяваха понякога, например както Пекин прилича на дракон отгоре и Сан Антонио е оформен като гигантска версия на Аламо, а очертанията на град Бразилия дублират картата на държавата Бразилия. Но макроархитектурата, общо взето, щади градовете от естетическата непоследователност на този свят.

Пени възразява. Докато вървим по улици, обкръжени от безразборни сгради, това, което тя вижда, не е визуална бъркотия — а оживяла история, съпоставките, които разказват града. Всеки оригинален детайл, всяко поредно обновяване, всяка тухла, летва и прозорец, врата и стълбище имат да кажат нещо за града, който създават заедно. И всеки град има стотици от тези карета, хиляди — страници в своята неизчерпаема история.

Мисля за другата Пенелопе и вероятността изобщо да сме можели да прекараме ден като този. Имахме само онази една нощ заедно и след това… паралелът ме поразява, силно и безкомпромисно: това е сутринта след предната нощ. С Пени стоим тук, на тротоара, почти по същото време на деня, в който Пенелопе излезе от дефузионната сфера и се разсипа пред мен. Но ето я тук, тази нейна версия, миналото е заличено, отпива кафе, докато трафикът фучи около нас. Този свят е толкова гърмящо, дрънчащо, скърцащо шумен, че в моменти като този е трудно да мислиш ясно.

— Добре ли си? — пита Пени.

— Да — отговарям. — Мислех за, ъъ, другия свят.

— Другият свят или другата аз?

— Няма друга ти повече.

— Но има. В спомените ти. Била съм с достатъчно момчета, които са имали проблеми с бивши приятелки, за да разбера. Жените се превръщат в ангели или в заядливи кучки в спомените на мъжете, които са ги обичали. А предполагам, че тя никога не се е заяждала с теб. Вероятно е била по-страстна от мен също така. Страхотно. Обещавам, че няма да ревнувам от себе си. В смисъл, може би малко…

Приближава се — усмихната, закачлива. Но аз се чувствам колеблив и несигурен.

— Не мисля, че съм готов да се шегувам за това — казвам. — Макар и да изглежда наред.

— Извинявай — казва Пени. — Честно, непрекъснато очаквам да оставиш играта и да признаеш, че това с пътуването във времето е изцяло номер да сваляш мацки и веднага щом ти омръзна, ще духнеш обратно в своето измерение завинаги, което, общо взето, значи, че ме зарязваш напълно и никога повече няма да те видя.

— Не мога да се върна, дори и да исках. Не знам как да изобретя машина на времето.

— Но ако знаеше, това щеше да означава, че изобщо нямаше да се родя, нали? Аз и всеки друг.

Сещам се за онова, което Пенелопе ми каза, как раздробява задачите в секунди. Приложим ли е този метод към всичко? Би ли ми помогнал да забравя всички хора, които заличих? Би ли могъл стабилният тиктакащ ритъм да разчисти цял един свят?

— Между другото забелязах, че все още не си казал коя от нас е по-страстна.

— Ти — отговарям.

— Добър отговор — казва тя. — Целуни ме малко и току-виж съм ти повярвала.

Целуваме се и вървим и си говорим. Обядваме късно, връщаме се у тях и спим до следобеда.

Това ми е най-любимият ден, който съм имал някога. А пък дори не е свършил.

Когато се събуждам, Пени лежи свита до мен, още спи.

Не е Пенелопе. Не се разсипва.