Всички наши грешни дни

94

Събуждам се и се чувствам чист. Не, изчистен. Опразнен може би, но в добрия смисъл. Все едно, че мазен тумор е махнат от мен, докато спях в леглото на Пени.

Том се е махнал. Онзи хленчещ, жалък, повреден сбърканяк се е махнал. Прав му път.

Обсебваше ме като вампир през целия ми проклет живот. Мислех, че ще е облекчение да го пусна да излезе от клетката си, но той се оказа досаден. Всичкото онова безсмислено съжаление.

Едно ще му призная, той намери Пени. Поднесе ми я на сребърен поднос. Не беше нужно никакво усилие. Просто лежи там до мен, готова за каквото си поискам. Тъй че я целувам по врата, докато се поразбуди, и дръпвам гащичките й надолу. Тя продължава да се опитва да се обърне и да ме погледне, но не й позволявам. Може би съм прекалено груб, трудно е да разбереш понякога как жените обичат да се държат с тях, а не могат да го признаят на глас.

След това е кротка. Пита ме какво ми става и казвам, че никога не съм се чувствал по-добре. И е истина. Умът ми никога не е бил толкова чист. Тя започва да плаче. Пита какво е станало с Том. Казвам й, че се е махнал, и тя продължава да плаче.

Пускам душа. Водното налягане е скапано. Който й да е строил този боклук, водопроводчикът го е издънил. Душът дори няма глава като хората. Тя влиза гола, вглежда се в очите ми едновременно твърдо и меко, горещата вода ни плиска, и ме пита дали все още съм там. Казвам: какво изобщо значи това, и тя казва: не говоря на теб. Говоря на Том.

Мисля да се престоря, че съм той, колкото да я имам отново, но дори не я искам повече. Не си струва боричкането.

Тъй че просто се усмихвам и казвам: Том го няма вече и никога няма да се върне, и я оставям да поплаче още. Горещата вода си тече така или иначе. Жилището ми има от онези отоплителни системи без бойлер и тя никога не става студена.

Обличам лайняните дрехи, които Том ми избира, и тръгвам към офиса. Не мога да повярвам колко много е оставил да се изплъзне. Криене, бягане, извинения, твърде уплашен да вземе решение, да не би да се окаже погрешно. Подписвам куп лайна, които се нуждаят от одобрение.

Концертната зала в Чикаго е хубав ангажимент. Тлъст бюджет, централно местоположение, градска гордост, цялото това напрежение означава, че им трябва някой, който да им каже какво да правят. Големи пари ще се ударят днес. Трябва да блокирам някои идеи. Поглеждам спецификациите, които пращат, и отивам до масата си за скициране.

Но не ми идва на ум кой знае какво. Както трябваше да стане, гледам снимки на обекта и мисля за сгради, които съм виждал в сънищата си, и основната форма, мащабът и текстурата нахлуват в мен. Не и този път.

Логично е обаче. Том ме зарази много преди да надделее. Беше в главата ми през целия ми живот. Гласът му винаги шепнеше — като сърбеж на място, до което не мога да стигна. Но вече го няма. Може би това означава, че всичките ми добри идеи също ги няма. Все едно, репутацията ми е осигурена. Мога да продължа с това, което взех от него, до края на живота си. Правиш повече пари с по-малко префърцунени версии на този боклук. Караш я простичко, с мярка, оставяш клиентите да се чувстват по-изнервени, отколкото са, и взимаш от тях толкова пари, колкото са тъпи да платят. Хайде някой друг да променя начина, по който изглежда светът. Или още по-добре, оставяш го както си е. Само ревльовци като Том си въобразяват, че трябва да го променят. На света не му пука как ти си мислиш, че трябва да изглежда. Единствената цел на света е да те убие колкото може по-бързо и да използва трупа ти за гориво.

Направих услуга на мама и наех стажантка от катедрата по архитектура в института й и това момиче има невероятен задник. Лицето й го бива, но този задник… Би трябвало да проектирам концертната зала да прилича на този задник. Том и проклетите му спирални извивки. Освен мен тя е единствената в офиса в момента, прави кой знае какво, картотекира или нещо такова. През стъклените стени мога да я видя в чертожния кабинет. Знае, че съм тук, но скромничи ли? Или се навежда от кръста и вирва задника си във въздуха точно където мога да го видя? Не ми казвай, че не знае какво прави. Знае.

Това е добре. В реда на нещата е. Дори не знаех, че ме е задържал през всичките тези години. Съмненията. Въпросите. Ръката на рамото ми. Гласът в ухото ми, който казва: не, недей, грешно е, само защото го искаш, не значи, че го заслужаваш. Онзи досаден шепот го няма и заслужавам всичко. Да искаш и да го заслужаваш е едно и също.

Смешно беше да си въобразявам, че съм влюбен в Пени само защото той беше влюбен в Пени. Млад съм. Изглеждам страхотно. Ще стана богат, а и да не стана, Грета ще ми даде каквото я помоля, толкова е смотана с парите си. Донякъде съм известен. Достатъчно известен. Изобщо не ми трябва друга добра идея в живота ми. Сякаш Пени би могла да ме задоволи, когато има стажантки с перфектни задници, готови да си смъкнат джинсите за достатъчно известен мъж, който им казва, че биха могли да станат нещо един ден. Кой, по дяволите, носи толкова прилепнали джинси на работа? Някоя, чиято главна амбиция е да ми се отдаде.

Всичко е толкова ясно сега, след като него го няма.

Не знам защо си правя труда да записвам това. Предполагам, че той ме набута в този навик. И все едно, историята на Том има нужда от край.

Край.