Всички наши грешни дни

36

Там, откъдето дойдох, хората имат различно отношение с властите. Синтезаторите на храна, рециклаторите на дрехи и огромните взаимосвързани жилищни кули означаваха, че на никого не му липсва храна, покрив или подслон. Посегателството върху собствеността не беше кой знае какъв проблем, защото всичко беше кодирано и проследимо, тъй че дори да откраднеш нещо, не би могъл да го използваш или да го отнесеш където и да било. Душевните заболявания и злоупотребата с вещества съществуваха, но се справяха с тях като със здравословен проблем. Лекарствата се самосинтезираха в местно лечебно заведение, тъй че човек можеше да развие пристрастеност към пенлив амфетамин, бинарно сладко или морфокаин и да иде да спи под моста, ако наистина го иска, но никой не го правеше.

Просто не беше бунтовен свят. Може би това звучи тъпо и не, да речем, достатъчно пънк рок, само че пънк рока го нямаше в моя свят. Пънк рокът не беше нужен.

Не искам да кажа, че ентропията никога не разстройваше системата ни, а просто, че когато го стореше, повечето хора изчакваха властите да си върнат говната под контрол, за да можем всички ние да се върнем към сигурността, удобството и изобилието. Всичките ни материални нужди се осигуряваха от грижливи корпорации с чудесно клиентско обслужване, тъй че избираемите правителства съществуваха само за законово надзираване, обществена безопасност, международни търговски споразумения и готовност за действия при бедствие. Хората се доверяваха на системата.

Поради което беше толкова лесно просто да изляза от болницата, въпреки че формално се очакваше да се предам в полицейската служба при освобождаване. Никой не ме спря, защото това не беше типът общество, в което хората съзнателно нарушават протокола.

Очакваше се усещането, докато лежиш в звукоизолиран възстановителен куб, да е за мекота и спокойствие. Само че оставаш сам с мислите си и е по-скоро като да си погребан жив в ковчег. Мозъкът ми отхвърляше всякаква системна оценка на положението ми, все едно че самият орган се беше затворил плътно, за да предотврати заразяване. Може ли мозъкът ви да покрие с коричка един спомен, както плътта ви покрива рана? Моят мозък адски сигурно се канеше да се опита.

Отворих куба и огледах тясното помещение без прозорци, където беше поставен. Нямаше никаква охрана. На никого не беше хрумнало, че трябва да бъда охраняван. Облякох дрехите си и закрачих бавно по коридора. Медицинските техници бяха заети с пациенти, а онези, които все пак ме видяха, приеха, че след като напускам болницата, ми е разрешено да го направя. Не бях равнодушно хладен под напрежение. Бях в остър шок. Кръвта ми бе като лава. Сърцето ми изригваше пламък. Но каквато и болка да изгаряше нервите ми, не можеше да стигне съвсем до изтръпналия ми ум.

Пред болницата имаше широк площад с улеи за приземяване на въздушни коли, докове за транзитни капсули и платформи за телепортиране. Стотици хора се движеха насам-натам, отиваха на работа, посещаваха пациенти, взимаха тестове, оставяха жени, прибираха семейството, клюкарстваха с колеги, бъбреха с приятели, флиртуваха с непознати, фрактален възел ежедневие. В следобедната слънчева светлина никой не узна за унищожението ми.

Загледах се в плетеницата връхлитащи отгоре въздушни коли. Тъй като се виждаха толкова често отдолу, колкото и отгоре, долните им страни бяха моделирани така, че да изглеждат също толкова приятно като корпусите им, с гладки блестящи кантове и с кръглите раковини на антигравитационните им двигатели, потръпващи със спокойната си мощ. Осъзнах, че не мога да си спомня какво стана с водача на въздушната кола, която уби майка ми. Не можех да си представя лицето му или да си спомня името му. Беше ли ранен и той? Настанен в същата болница, която току-що бях напуснал? Беше ли дошъл на погребението, неловко задържал се най-отзад в тълпата, несигурен дали трябва да поднесе лично съболезнованията си, или да остане смълчан и сконфузен в периферията? Какво ли бе изпитвал заради това, което бе причинил на семейството ми? Присъствието му бе като сянка, хвърлена от трик на светлината, това лице, което бе променило всичко в живота ми, но което бях напълно забравил.

Усмихвах се дружелюбно на всеки, покрай когото минавах, докато пресичах площада и влязох в транзитна капсула.

Не можех да обясня какво правех. Нямах никакъв план. Бях отново на дванайсет години и щях да избягам. Някъде, където никой не може да ме намери.