На самолета от Сан Франциско до Хонконг прехвърлям колекцията филми на екрана на гърба на седалката пред мен, но мозъкът ми е твърде разстроен, за да превключи на каквото и да било, което има сюжет. Тъй че вместо това наблюдавам спътниците си, четиристотин души, втренчени в празно мълчание в светещи правоъгълници.
Там, откъдето идвам, ритуалът на разказването е личен, защото да преживееш един поглъщащ наратив, напоен със собствените ти психологически особености, е нещо дълбоко лично и тялото ти реагира като че наистина се случва: смях, възбуда, гняв, отвращение, ярост, ужас. Да преживяваш това публично би било толкова социално неприемливо, колкото да изпуснеш газове в херметичен контейнер, обкръжен от непознати — но пък някой седящ близо до мен, изглежда, няма проблем и с това.
Разбира се, повечето хора биха сметнали това за прогрес — стотици от нас, натъпкани в 375-тонна метална туба, която фучи на 10 700 метра над Тихия океан, облъчвани от екрани и слушалки, пиещи сладникави течности и пренебрегващи телесните си миризми в мехурите на псевдоинтимност, които социалното благоприличие извайва от това временно общо пространство. Но това, което всъщност изпъква, е колко безрадостно е. Технологията, която прави възможно да се лети през въздуха, над планетата, изобщо не вдъхва ласкаещия оптимизъм, който е в сърцевината на усещането на моя свят за себе си.
И не съм сигурен дали това е лошо. Сестра ми говореше за това на вечерята онази нощ: сегашното състояние на света не е защото сме престанали да вярваме в оптимистичен дух на чудеса и открития, сегашното състояние на света е последствието от тази вяра. Хората са обезверени за бъдещето, защото все повече осъзнават, че ние, като вид, преследвахме вдъхновяваща мечта, която ни доведе до разруха. Казваме си, че светът съществува, за да го контролираме, тъй че колкото по-добра е технологията ни, колкото по-добър е контролът ни, толкова по-добър ще е нашият свят. Фактът, че при всеки скок в технологията светът става по-горчив и хаотичен, е дълбоко смущаващ. По-добрите неща, които градим непрекъснато, го правят по-лош. Вярата, че света го има, за да го контролират хората, е философската основа на нашата цивилизация, но това е сбъркана вяра. Оптимизмът е кладата, на която се самоизгаряме.
Ако това беше литература, щеше да ми се наложи да помисля здраво какво послание се надявам да предам като алтернатива на мита за контрол, който идеологически е отклонил нашия вид към прогресиращо самоунищожение. За щастие това са мемоари. А най-доброто на мемоарите е в това, че дори не е нужно да са логични.
Опитвам се да отпусна разстроения си мозък, като слушам песни на клетъчния на Джон. Мисля си какво прави музиката тук различна от онази, с която отраснах. Отнема ми повечето от полета, докато проумея — пънкът и хип-хопът изобщо не се появиха в моя свят. Тъй че, да, признавам, този свят има предимство, стане ли дума за музика.