Всички наши грешни дни

105

— Приятно ми е да се запознаем, господин Берън — казва той. — Аз съм Лайънъл Гьотрайдер. Допускам, че сте тук, за да говорим за пътуването във времето.

Откакто напуснах Сан Франциско, бях упражнявал какво бих могъл да кажа, ако имам нищожния шанс наистина да го намеря, за да убедя Лайънъл Гьотрайдер, че не съм луд. Мислех, че ще съм по-нервен при срещата с него, величествената фигура от моя свят. Но го бях виждал толкова много пъти в симулациите, че беше все едно да срещнеш родител на приятел от детството в бакалница — главният шок е в това как са остарели.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър — казвам.

Протягам ръка и лек трепет преминава по лицето му. Той е неспокойният. Взима ръката ми и я стиска. Стискам ръката на Лайънъл Гьотрайдер.

Махва ми да го последвам вътре. Забелязвам, че ходи странно, едновременно сковано и плавно. Краката му са стегнати в прозрачни, тънки като жица ивици на 15-сантиметрови интервали по прасците му

— Помагат ми да ходя — казва Лайънъл. — Няма да ви отегчавам с детайлите, но включва дискретно електрическо стимулиране на мускулите, съчетано с осцилиращи балансиращи клинове и манипулиране на ниска гравитация. Мое изобретение. Като всичко тук.

Нивата на къщата — построена на самия ръб на стръмнината, много по-дълга, отколкото широка, като всяка стая има ексцентричен изглед към Южнокитайско море — са свързани посредством въртящи се ескалатори с гъвкава плочеста повърхност, тъй че човек с ограничена подвижност може да обикаля без жертвено усилие. Сядаме на две кресла, които частично спадат и после дискретно се втвърдяват, за да се пригодят към телата ни. Опитвам се да се размърдам, но е невъзможно да се намери по-удобно положение от това, което креслото е направило за мен.

Лайънъл докосва сензорния екран на модалното си кресло и робот сервитьор прелита на въздушна възглавница, сипва на всеки от нас питие от няколко малки чучура. Бърбънът, който изцежда, е възхитително добър, пушлив и остър. Иска ми се да прегърна милия робот. Гледайки тези небрежни демонстрации на технология, толкова безукорни, че направо вълшебни, имам чувството, че ще се разплача. Откакто стигнах до тукашното изкривено огледало на родния ми свят, това е първото място, което ми напомня за него.

— Хайде да разчистим тази работа, в случай че се каните да отречете — казва Лайънъл. — Вие бяхте там. 11 юли 1965 г. Денят, в който експериментът ми се провали. Видях ви в лабораторията само за миг, изглеждахте, общо взето, точно като сега.

— Така е — казвам. — Бях там.

Лайънъл омеква, сякаш за него е облекчение най-после да се увери, че не му се е привидяло. Разпознавам това изражение, защото е и на моето лице.

— Чаках да се срещнем много дълго време — казва той.

— Как разбрахте, че пътувах във времето до лабораторията ви?

— Беше единственият смислен отговор.

— Имате различно определение за смислено от повечето хора.

Лайънъл поглежда през прозореца към морето под скалите. Отпива от бърбъна си, примижава, щом алкохолът опарва езика му.

— Експериментът трябваше да мине успешно — казва той. — Бях съобразил всичко. Всички възможни грешки. Изчисленията ми бяха точни. Но нещо се обърка. Нещо неизчислимо. Нещо свръхестествено. А и ви видях със собствените си очи. Дори да се вземе предвид възможно визуално или когнитивно изкривяване от енергиите, освободени от устройството ми, знаех, че виждам нещо реално. Някой реален. А ги имаше и данните. Съвсем смътната следа от неизвестен вид радиация. Спасих засичащото оборудване от развалините на лабораторията ми и се заех да открия какво би могло да бъде. Проблемът беше, че не съществуваше. Докато не го включих отново.

— Включихте какво?

— Устройството, разбира се.

— Активирахте Двигателя Гьотрайдер?

Виждам, че се кани да попита какво е Двигателят Гьотрайдер, но самият факт, че имам име за него, изглежда отговаря на отдавна стоящ въпрос. Той се усмихва. Явно не е човек, който се усмихва много.

— Чудех се как го наричат вашите хора.

— Моите хора ли?

— Хората на бъдещето. Не идвате ли оттам?

— Аз съм от настоящето — казвам. — Просто различно настояще. Друга времева линия. Където вашият експеримент не се провали. Всъщност успя и надмина дори и най-необятните ви въжделения. Вашето устройство, това, което ние наричаме Двигателя Гьотрайдер, захрани технологична революция, която преобрази света.

— Точно затова го създадох — казва той. — Това беше мечтата ми.

— Вашата мечта трябваше да се е сбъднала.

— Да — казва той. — Е, и да, и не. На заранта след злополуката напуснах болницата и се промъкнах в лабораторията си. Знаех, че щом умовете им се избистрят, ще унищожат устройството ми, а не можех да позволя това да се случи. Не и преди да съм разбрал какво се обърка. Канех се да го подменя с по-ранен прототип в развалините, нещо, което никой освен мен не може да разбере, че е фалшификат. Лабораторията беше в развалини, но устройството бе непокътнато. И батерията, разбира се. Конструирах батерия с висок капацитет, за да побере всяка енергия, генерирана по време на експеримента. Когато проверих, беше пълна. Което означаваше, че дори в провала моето устройство, това, което вие наричате Двигателя, работеше. Електричеството на сградата беше изключено, цялата беше затворена. Беше само въпрос на късмет, че експериментът се състоя в неделя, когато офисите на горните етажи бяха празни, само седемнайсет души пострадаха вместо стотици. Но батерията бе съхранила повече от достатъчно енергия, за да захрани устройството. Спасих каквото можах от оборудването и извърших пълна диагностика, преди да го включа отново. Намерих сериозен дефект в устройството. Щеше да причини радиационна вълна, която като нищо можеше да убие всички в лабораторията, ако устройството беше действало правилно първия път. Работих цяло денонощие, за да го коригирам, очаквайки всеки момент да бъда спипан от властите. Но никой не дойде. Чакаха резултатите от теста, за да се уверят, че сградата не е опасно облъчена. Това ми даде време да поправя устройството и да го активирам отново. Този път, разбира се, действаше безукорно. Все още действа.

— Чакайте. Двигателят е включен? В този момент?

— Включих го два дни след аварията и никога не съм го изключвал. Работи без прекъсване оттогава.

Чуква на сензорния екран и столът се издува, накланя се и леко го поставя на крака. Ескалатор ни отвежда три етажа по-надолу до дебела стоманена врата, която се отдръпва и разкрива бетонно помещение.

Вътре в него, обкръжен от проводници, тръби и кабели, има Двигател Гьотрайдер.

Много от компонентите са усъвършенствани и модернизирани, но познатата форма е непокътната. Мога да усетя, че работи, гъсто вълнисто поле чиста енергия, което асинхронно кръжи около основната абсорбционна намотка. Отстрани прилича на искрящ ореол, като на Сатурн. Но знам, без да се налага да го видя пряко, на какво прилича отгоре.

Спирала.