Всички наши грешни дни

91

Грета лежи на дивана, затворила очи. Допускам, че е заспала, но тя все още не е приключила.

— Просто намирам цялата идея за малко фалшива — казва. — Не знам, предполагам, че очаквах повече от теб.

— Повече от мен… как?

— Не че не го схващам — продължава тя. — Схващам. Ние сме дистопията. Представяме си всички онези постапокалиптични, класово стратифицирани видове технобъдеще на новия ред. Но всъщност реалният свят, светът, в който живеем, това е дистопията. Не че идеята е пълен боклук. Забавна е. Просто в основата си твоята така наречена утопия е повече или по-малко същото лайно. Тази идея, че светът е под наш контрол. Когато всъщност всичките ни усилия да наложим контрол над света и да го накараме да прави каквото ние искаме да прави, са били, да кажем, жалки провали. Светът не стана пълно бунище, защото нямаме пълен контрол над него. Стана пълно бунище, защото се опитахме да го контролираме.

— Грета, какво общо има това с всичко, за което говорим?

— Лъжата, която си казваме един на друг цял ден, всеки ден — отговаря тя. — Ако можем просто да продължим, да направим технологията си достатъчно добра, ще разрешим всичките проблеми на света, ще сме в състояние да почистим мазалото, което направихме, и всичко ще бъде перфектно. Никакво замърсяване или война или неравенство или бла-бла-бла. А това е боклук. Светът не ни е даден да го контролираме. Заблудили сме се да си въобразим, че можем да го контролираме. Но не можем! Всъщност усилията ни да го контролираме са това, което е докарало живота на тази планета на ръба на изчезването. И точно това ме вбесява, шибаните научнофантастични алегории, според които, знаеш, ако просто се вкопчим в плана, ще поправим всичко и ще заживеем във футуристичен рай. Когато всъщност единственият ни шанс да спасим единствения си дом във вселената е да зарежем плана. Защото планът е имплицитно погрешен. Човешките същества са неспособни да контролират света и да се вярва в обратното означава непрекъснато да правим всичко по-лошо. Тъй че, съжалявам, не съм литературен критик или каквото и да е, но мисля, че трябва да измислиш по-добра идея за роман.

— Значи смяташ, че съм психично разстроен и съм измислил лоша идея за книга?

— Да.

— Твърдиш, че ме познаваш, Грета, по-добре от всеки друг, и вероятно е така. Така че кажи ми, аз ли съм братът, когото си познавала през целия си живот? Или нещо различно?

— Нещо различно — отговаря тя. — И покрай целия този боклук най-много ме човърка, че всъщност харесвам този нов „ти“. Ти си, не знам, тук така, както обикновено не си. Обръщаш внимание. На мен. На мама и тате. Слушаш ни. Не си поглеждал клетъчния си нито веднъж. Онова, което правиш, докато говорим, когато очите ти се оцъклят и аз просто знам, че мислиш за работа или дори не знам за какво, всичко друго, но не и да си ангажиран с мен, не съм видяла да го направиш нито веднъж през цялата нощ. Не искам да те харесвам така, човек.

Грета се надига на дивана, гледа ме ядосано и сочи към Пени.

— И не ме карай да започвам с това секси книжно плъхче тука. В смисъл, най-после водиш някоя вкъщи някоя, която бих могла дори да харесам, и след това саботираш цялата нощ по най-епичния възможен начин…

— Съжалявам, че се запознахме така, Грета — казва Пени. — Но трябва да знаеш, че цялото ви семейство е възхитително. Когато моето семейство се събере, не говорим за нищо. Всеки трийсетсекунден сегмент от снощния разговор щеше автоматично да е най-интересното нещо, което семейството ми някога е обсъждало.

— Това е едната възможна гледна точка — казва Грета. — Другата възможна гледна точка е, че всичко, което изобщо съм знаела и обичала досега, като че ли се люшка на ръба на нещо тъмно и студено, с много остри зъби, което не пуска, щом захапе. Тъй че го намирам за по-малко интересно и за малко повече шибано плашещо.