Всички наши грешни дни

12

Интерпретацията на баща ми на Той е изгубен, любов моя, тъй че трябва да му помогнеш да се намери беше да ми предложи работа.

Седяхме в кабинета му, с лимоновото дръвче, което спаси живота му, зад прозореца, тлъстите плодове натежали на клоните, зрели за лимонови сладки, които никога вече нямаше да се правят за рожден ден, който той да забравя, а аз да пренебрегвам. Баща ми беше изнасял безброй лекции за бъдещето, но тази беше единствената, която, доколкото помня, имаше нещо общо с мен. Същината беше, че неговият баща му дал свободата да намери собствения си път в света и той искал да направи същото за мен. Макар да изглеждало, че се шляя безцелно през обезсърчаваща поредица от безсмислени начинания, баща ми се надявал, че рано или късно от мъглата на произволност и капризи ще се появи като по магия някоя истинска посока. Но след трийсет и една години преценил, че е време да преосмисли решението си. В края на краищата, дядо ми беше фармацевт, а не визионер изобретател, тъй че изглеждало разумно аз, като рожба на такова величие, да се нуждая от по-строго бащинство.

Накратко: той е гений, аз не съм, аз съм разочарование, той не е. Нямаше нужда да му казвам, че е гений, и не го направих. Нямаше нужда да ми казва, че съм разочарование, но той го направи.

Интересното е, че никой от двама ни нито за миг не помисли, че майка ми може да не е говорила за мен. Той е изгубен, любов моя, тъй че трябва да му помогнеш да се намери, беше казала тя. Двамата приехме, че аз съм изгубеният той, а баща ми е любов моя. Въпреки че аз бях до леглото й, държах ръката й в онези последни няколко часа, усещайки тънката кожа под пръстите си, докато се мъчех да пренебрегна това, че всичко под гръдния й кош го няма, мрачен магически трик. Но идеята, че може той да е изгубеният, изобщо не си струваше да се обмисля, още по-малко пък аз да съм този, който да помогне.

Всички хрононавти имаха дубльори — колега за непредвидена ситуация е официалният термин — които се обучаваха редом с тях, учеха всичко, което учеха те, готови да заемат мястото им в историческата мисия при малко вероятния вариант някой от тях случайно да излезе от строя. Когато баща ми ме назначи за двойник на Пенелопе Вешлер, го представи като знак на доверие, разрешавайки да се обучавам редом с най-добрия му хрононавт.

Това очевидно беше глупост. Направиха ме двойник на Пенелопе по две причини. Първо, снизходителната страна на баща ми се надяваше, че ако работя заедно с толкова впечатляваща фигура като нея, малко от нейната съсредоточеност и устременост би могла да се предаде на мен. Второ, прагматичната страна на баща ми осъзнаваше, че от всички хрононавти Пенелопе беше най-малко вероятно да се нуждае от двойник. Тя беше най-поучителният, а и най-безопасният избор.

На дребнаво, тъжно, хлапашко ниво все още получавам тръпчица удоволствие от това колко погрешно, при целия си свръхвисок интелект, баща ми разбра Пенелопе.

Но не и мен. Мен ме беше нанизал съвсем точно.

Така на ужасно ограничените ми способности бе дадена ключова — макар и явно случайна — роля в най-желания научен експеримент на планетата.

Бихте могли да го възприемете като предано зачитане на предсмъртната воля на майка ми от страна на баща ми. Предпочитам да мисля, че тя трябваше да умре, за да обърне той внимание на нещо, което е казала.