Всички наши грешни дни

123

Машината на времето на Лайънъл е компактна и без излишни джаджи. Има просто контролно табло на капака, който се отваря, за да се видят микроскопичните й вътрешни компоненти, но иначе е херметично затворена. На Лайънъл не му се налага да впечатлява финансисти или да вдъхва благоговение у клиенти. Не му беше нужно устройството му да изглежда страхотно. То трябваше просто да изпрати едно лице назад във времето.

Лайънъл извършва последна диагностика, а аз започвам да се събличам. Той ме поглежда озадачен.

— Какво правиш?

— Не трябва ли да си сваля дрехите? — казвам.

— Не. Що за извратеняк би те накарал да пътуваш във времето гол?

— Баща ми — отговарям. — Там, откъдето идвам, той изобретява пътуването във времето.

— Професорът? Интересно. Значи не е успял да реши пространствено-времевото прехвърляне на неорганична материя. Има някои последици, свързани с това, разбира се, забавя пътуването значително, но би решило проблема с мигновеността…

Лайънъл докосва часовника си и махва рязко във въздуха, забелязал нещо. Бих могъл да му обясня за плътните кожени костюми, но не се чувствам особено отзивчив точно сега.

— Моят баща беше параноик — казва той. — Имам предвид клинично. През повечето дни беше любезен, суетлив, угрижен човек. Но понякога се връщахме от училище и заварвахме един мърморещ безумец, който ни караше да седнем с братята ми в кухнята и почваше да обсъжда с изплашената ми майка дали няма да е по-хуманно да убие всички ни, вместо да позволи да бъдем преследвани от кой знае какви нечестиви сенки. Майка ми сигурно е била единствената еврейка, изпитала облекчение, когато нахлуха нацистите. Най-после параноята на баща ми бе напълно оправдана. И все пак, въпреки цял живот подготовка за преследванията, той се справи зле. Планът му беше глупав и всички, които взе под закрилата си, бяха убити.

— Но вие оцеляхте, защото се доверихте на краля на Дания. Знам историята. Всеки я знае.

— Кралят? На баща си не се доверих. Страдаше от заблуди, а аз бях достатъчно разсъдлив, за да откажа. Защо мислите, че има нещо общо с краля?

— Защото точно това казахте на един свой стар съученик на погребението на Нилс Бор. Той написа книга за това. Всеки, с когото изобщо сте говорили за каквото и да било, написа книга за вас.

— Появата ми неканен на погребението му беше суетност. Млад бях и твърде лесно се впечатлявах. Бор имаше някои прозрения, някои идеи, но построи ли той изобщо нещо? Не. Обичаше да вижда името си във вестника. Определено не помнеше моето. Просто студент, комуто някога преподаваше. Нечий живот, който някога спаси.

— Лайънъл, разбирам, че нямате никого другиго, с когото да си говорите. Но тъй като заплашвате да убиете семейството ми и жената, която обичам, всъщност не изпитвам желание да ви слушам.

— Жената, която обичаш? Това шега ли е? Запозна се с нея преди две седмици. Наистина ли си мислеше, че не бих си направил труда да науча всичко за теб? Наблюдавам те от трийсет и две години. Изчаквах, докато станеш мъжът, който дойде при мен в миналото. Да използваш изобщо тази дума пред мен след живот, който посветих на любов! Никога не си прекарвал повече от месец с която и да било жена. Държеше семейството си на разстояние. Нямаше никакви приятели. Служителите ти проявяват с неохота уважение към теб заради таланта ти. Талантът ти е това, което ми даде надежда. Че един ден ще се освободя от този сбъркан живот.

— А къде са твоите обичани хора, Лайънъл? Къде са твоето семейство и приятели? За петдесет години успя да намериш една-единствена личност, която да държи на теб, и тя беше съпруга на друг.

— Не знаеш нищичко за това, по дяволите. Кого изобщо си обичал? Кого си губил? Твоят живот е сгради. Хората в тях изобщо не те интересуват. Аз рискувах всичко за нея. Прехвърлях време и пространство за нея. Как би могъл изобщо да разбереш такава любов? Такава загуба?

Предвид това, че е велик гений и прочее, съм малко объркан от това колко дълбоко греши Лайънъл за мен, докато не осъзнавам… разбира се, той мисли, че съм Джон.

Дори да е проучил всяка секунда от живота на Джон, е можел да наблюдава само това, което се е случило в тази времева линия. Всичко, което знае за моя свят, е предположение.

В последните три седмици загубих жената на своите мечти и нероденото си дете, откраднах технология за трилион долара, станах първият в историята пътешественик във времето, видях с очите си експеримента, който постави началото на модерния свят, разбих реалността, хвърлих човечеството в дистопия, станах причина милиарди никога да не се родят, съсипах баща си, възкресих майка си, сдобих се със сестра, която не би трябвало да съществува, срещнах любовта на своя живот, станах най-гениалният архитект на планетата, намерих най-умния човек, който някога е живял, и открих тайната история на глобалната технология, но беше нужно толкова много време, докато срещна някого, който да ме подценява.

Познавам любовта. Познавам загубата. Познавам скръбта, която те гложди и те поглъща целия.

Но Лайънъл изобщо не знае това. Губил си е времето да наблюдава Джон.

Моето име не е Джон. Моето име е Том Берън и вече бях променил света веднъж. Мога да го направя отново.