Всички наши грешни дни

16

Защо навлизам в такива подробности за дефузионната сфера? Защото така видях Пенелопе Вешлер гола за първи път. И тя така ме видя гол за първи път. Доста по-заинтригуван бях от първото, но второто се оказа много по-значимо.

Двамата с Пенелопе правим рутинен тренировъчен модул, виртуалната симулация как да ходиш, когато си нематериален, за да не затънеш, да речем, в земята или да полетиш във въздуха, а да можеш наистина да поставяш едното стъпало пред другото. Изисква да съчетаеш неосезаемите молекули в стъпалата си с кохерентните молекули на пода, все едно че вървиш по повърхността на покрито с тънка ледена кора езеро и се стараеш да не пропаднеш.

Правя каквото правя обикновено, а то е да се мъча да подражавам на това, което прави Пенелопе, доколкото ми позволяват способностите, и драматично да се провалям. И тя прави каквото прави обикновено, а то е да ме превъзхожда в дадената задача, над всички предишни оценки, докато ме пренебрегва напълно.

А след това… нещо се обърква. Пищят аларми, бляскат червени лампи, двамата с Пенелопе ни натикват в заключена обеззаразяваща камера. Глас, твърде силен, говорителят придава леко бръмчене на гласните, ни съобщава, че системата за сигурност е засякла неидентифициран замърсител, който надвишава медицински безопасните нива на радиация. Трябва да следват протокола.

Казва ни се да свалим дрехите си. Малко съм изтръпнал, защото някой току-що ми е съобщил, че може би съм заразен със смъртоносна доза радиация, тъй че всъщност не осъзнавам, че съм в малко помещение сам с Пенелопе Вешлер и че двамата се събличаме. Смъквам всичките си дрехи и тя смъква всичките си дрехи и ги поставяме в контейнер, който се изтегля в стената от механични ръце на робот.

Стоя там, гол. Тя стои там, гола. Впръскват тази мъгла върху нас от дюзи в тавана и тя има мирис на метал, но прилича, общо взето, на брокат. Знаете, онзи искрящ прашец, който децата пръскат по лепило за арт проекти. Сигурен съм, че има сериозна медицинска причина за вида му, но прави възможната ми смърт от радиационно отравяне да изглежда ужасно празнично.

Двамата сме на шест стъпки един от друг, облаци брокат се вихрят около нас. Правя усилие да извърна очи, защото не искам да ме засече, че я гледам, но също така знам, че това почти със сигурност е единственият ми шанс да видя Пенелопе гола. Тъй че хвърлям крадешком поглед към нея.

Тя е зяпнала право в мен.

Не е точно изненада от физиологична гледна точка какво се случи след това, но все пак — и ви казвам тази следваща част само за да се разкрия напълно, за да повярвате, че това е цялата истина, защото щом признавам нещо толкова унизително и шантаво, какво друго бих могъл изобщо да скрия? — застанал там гол с Пенелопе във вихрещия се брокат, докато двамата се гледаме един друг, не мога да го избегна. Получавам ерекция.

Пенелопе изглежда, знаете, изненадана. Понеже сме подложени на спешна антирадиационна обработка. И аз знам, че е нелепо. Скоро бих могъл да умра, ужасно, поражения да накъсат плътта ми, органите ми да се втечнят, костите ми да се размекнат на желе. Но не се чувствам като умиращ. Глупаво е, знам, но се чувствам ярко жив.

А Пенелопе, ами тя ме гледа, все едно че току-що ме е забелязала за първи път.

Да изясня, не е защото пенисът ми е толкова величествен, че да е завладяна от страст. По-скоро е защото никога преди не съм правил нещо забележително в нейно присъствие, а това беше толкова ненормална реакция на ситуацията, че не можеше да не изпъкне.

Следва дразнещо бръмчене и искрящият душ спира. Гласът на говорителя ни съобщава, че са извършени всички предписани проверки и не е имало никакво радиационно изтичане — алармата е била задействана от повреда в системата за сигурност, която следи нивата на заразяване, но всички предпазни протоколи са спазени, представили сме се чудесно в ситуация на висок стрес и можем да подновим тренировката веднага след като се облечем в чистите униформи, които вече ни чакат извън обеззаразителната камера… но аз всъщност не слушам, защото се мъча да запаметя всеки контур от тялото на Пенелопе в последните няколко секунди, които имаме заедно.

Люкът изщраква и се отваря със съскане, съпровождащо спадането на налягането, и без нито дума Пенелопе се обръща, за да излезе пред мен. И мисля, че това трябваше да е краят, трябваше да съм натикал трескавото си увлечение в плодородната самоомраза, която усърдно поливам в себе си, и останалото изобщо нямаше да се е случило. Само че, когато се наведе, за да се измъкне навън през люка, Пенелопе се извърна и ме погледна през рамо. Не беше за да се увери, че съм добре след уплахата или че следвам протокола. Проверяваше дали зяпам задника й на излизане. Което правех. Докато разбера защо изобщо я интересува, беше твърде късно.