Всички наши грешни дни

133

Вижте, никога не съм писал книга преди и се извинявам, ако го направих грешно, особено тук в края. Случва се много повече, но имам чувството, че вече ви отнех твърде много време, затова ще приключа толкова ефикасно, колкото позволяват ограничените ми дарби.

Оставих Лайънъл да съживи Вен и типът изглеждаше забележително равнодушен от цялата тази работа. Може би когато си шофьор и бодигард на един усамотен гений милиардер, това е правилната професионална характеристика. Откара ни до къщата на Лайънъл и направихме някои приготовления за пристигането на мама, тате, сестра ми и Пени от летището. Един обикновен полет от Торонто до Хонконг отнема около петнайсет часа, но разбира се, личният самолет на Лайънъл беше конструиран да го направи за една четвъртина от това време.

С Лайънъл беше настъпила промяна. Изглеждаше облекчен, че не му се налага повече да привежда в действие сложния си свръхплан, но и изглеждаше някак си отчаян от това. Беше изненадващо податлив, готов да ме следва натам, накъдето го поведа. Което беше шантаво, естествено, но разбира се, от друга страна, аз бях този, който му даде сложния свръхплан преди всичко. Аз му казах какво да прави още в 1965 и той прекара следващите петдесет години, правейки го. Възрастта му вече личи, сякаш целеустремеността бе държала тялото му под контрол и без нея от плещите му беше паднало нещо жизненоважно, оставяйки зад себе си един много уморен деветдесет и три годишен мъж.

Семейството ми и Пени бяха докарани в къщата все още в безсъзнание и съживени с някаква безцветна пара без миризма, която противодейства на газа, който ги беше приспал. Точно както Лайънъл ме беше уверил, бяха непокътнати, включително Пени.

Имаше известно объркване и раздразнение, когато се събудиха на другия край на света. Грета бе осенена от много силното чувство, че би трябвало да шибне някого в лицето, но не беше сигурна дали това да е брат й, търпеливият бодигард или старецът. Мама искаше да се обади на полицията, на консула, или на който там се занимава с международните отвличания. Татко имаше много въпроси за това как са стигнали до Хонконг толкова бързо. Пени не каза нищичко.

Представих им Лайънъл Гьотрайдер.

Това привлече вниманието им. Двамата с Лайънъл им описахме накратко какво се случи, откакто ме видяха последния път. Положиха усилие да го проследят, но както съм сигурен, че сте напълно наясно, не е лесно да задържиш в главата си целия този боклук с пътуването във времето, особено когато накрая, след голямото ми героично постижение, се оказа, че опазих света точно такъв, какъвто винаги го бяха познавали. Трудно е да се справиш с онова, което е могло да бъде, когато единственото, което ти е познато, е това, което вече е.

Ключът се оказа самата къща на Лайънъл — тя доказа, че техноутопичният свят, който им бях описал, не е просто юношеска фантазия, процедила се през нервен срив. Беше реална, беше цялата около тях и беше доста страхотна.

Лайънъл показа на мама, тате и сестра ми многото си екстравагантни изобретения, но усещах, че интересът на Пени заглъхва. Тя не се интересува много от джунджурии. Харесва книги, направени от хартия и лепило, възглавници, натъпкани с пух, столове, направени от дърво и гвоздеи, плодове, отгледани в кадифена пръст, целувки с някого, когото обичаш.

Стояхме до стена от прозорци с изглед над ръждивите стръмнини към плискащите се белогриви вълни на Южнокитайското море. И говорехме.

Това е друго, което Пени харесва — говоренето. И слушането. Премислянето. Обсъждането на гледни точки. Усилието да разбереш.

Много изгубих в десетилетията, които прекарах, пътувайки към миналото, особено какво е чувството да си свързан с друго човешко същество. Бях заровен дълбоко, запечатан в бетон, заключен в стоманен сандък, изстрелян в открития космос, замразен на леден блок, обездвижен, притеглен в горящото ядро на Слънцето. Имах чувството, че си е отишло завинаги.

Нужни бяха десет секунди с Пени, за да го намеря отново. Тя ме погледна и ето го.