Всички наши грешни дни

26

Четиримата повлякохме крак към въздушната кола, с Шао и Ашер малко по-напред, за да си поговорят дискретно за сватбеното тържество — Шао беше избран за кум. Усещах, че на Дейша силно й се иска да каже още нещо, но нямах желание да го чуя, защото мислите ми бяха заети с това как тримата се бяха събирали без мен, за да обсъждат какъв колосален шибаняк съм станал.

Останалото от тротоара яко се разпадаше, всяка пукнатина задръстена с висока до коленете трева, тъй че бях забил поглед в земята, за да не се препъна. Това бе единствената причина да зърна блясъка на метал, полузаровен под крака ми. Оказа се античен джобен часовник. Позлатената кутийка беше надраскана и зацапана, но тъй като капачето беше здраво затворено, стъклената повърхност вътре не беше много одраскана. Главният часовник имаше изострени стрелки за часовете и минутите, а по-малкото вградено часовниче отдолу беше с тънка, деликатна стрелка за отброяване на секундите. На порцелановия циферблат се четеше "Часовници Хамилтън, 1909“.

Когато изобретяваш влака, изобретяваш също дерайлирането. В началото на XX век злополуките от дерайлиране са били обичайни, защото влаковете, движещи се по едни и същи релси, не са били точно синхронизирани. Отчитането на времето е било въпрос на живот и смърт. Часовник като този бе направен, за да защитава хората. Всяко изделие на технологията в моя свят бе съчетано с глобален хронометър, координиран до микросекундата, планета, където всички хора живееха в унисон. Но този джобен часовник беше от ера на времева изолация, планета на хора, всеки от които е имал своето лично определение за време.

Така се чувствах и аз. Дейша, Шао и Ашер живееха в буквално различни времеви зони, но намираха начин да поддържат времето помежду си, докато аз изоставах.

— Том — каза Дейша, — трябва да видиш това.

Разстроен, бях готов да й кажа нещо гадно в отговор, но тя стоеше пред една тухлена сграда с дървен перваз, нашарен с люспи кремава боя, и надничаше през прозореца. Стъклото беше напукано и мръсно, но щом погледнах вътре, видях, че някога това е било библиотека. Стотици разпаднали се книги бяха осеяли пода и от гниещата хартиена тор бяха израснали десетина тънки борови дръвчета, изпънати към слънчевата светлина, която струеше от полусрутения покрив. Дейша завъртя закачливо очи към мен, както не бях я виждал да прави може би от десетилетие. Беше закоравяла през годините и нямах представа дали това е естествено развитие, или е предизвикано от човешка грешка. Не бяхме толкова близки както някога. Лудешката интимност на юношеското приятелство отдавна си бе отишла.

— Не трябваше да казвам всичко онова — заговори Дейша. — Но не знам кога ще имам друга възможност. Вече изобщо не се виждаме.

— Живееш в тайна база в Антарктика — отвърнах.

— Имаме телепортьор — каза тя. — Бихме могли да си говорим. Наистина да си говорим.

С приятелите ми често обсъждахме драмите в младежките ни връзки, но освен по някоя мръсна шега не говорехме за секс. И никога не обсъждахме Дейша по този начин. Съществуваше взаимно разбирателство, неизречено, но твърдо като скала, че няма да прекрачим тази черта с нея. Но застанал до нея, както се опираха раменете ни, загледан през един мръсен прозорец в дръвчета, издигащи се от купчина плесенясали страници, започнах да си мисля колко точно ненакърнима е тази черта наистина. Какво е една черта, в края на краищата, ако не се прекрачи?

Във въздушната кола Шао и Ашер синтезираха сандвичи и бира. Полетяхме мълчаливо обратно към града, Ашер изключи автопилота, за да ни докара сам до къщи, Дейша се загледа към короните на дърветата под нас, Шао дремеше на рамото ми отзад, аз се мъчех да се съсредоточа в скръбта си, за да не си представям какво ли ще е да целуна най-добрата си приятелка. Има ли дума за нещо, за което знаеш, че абсолютно не бива да правиш, че би било погрешно във всяко важно за теб отношение, но си напълно сигурен, че все едно, ще го направиш? Или това е просто… човешко?

Внезапно осъзнах, че античният часовник е в джоба ми. Не бях искал да го вземам с мен. Според един международен закон не е разрешено да взимаш нищо от биосферен резерват. Неволно бях извършил първото си престъпление. Предстояха още.

След като се сбогувахме с Ашер и Шао, казах на Дейша, че бихме могли наистина да поговорим сега, стига да има време. Нощите след погребението с Хестър, Меган и Табита вече бяха зад гърба ми, затова не мога да се преструвам, че нямах идея накъде вървяха нещата. У дома й казах за последните думи на мама, заплаках, тя ме прегърна, целунах я и спахме заедно. Можех ли да намеря друг начин да отчуждя човек, който държи на мен? Вероятно. Но обичам да се придържам към класиката.

На другия ден приех работата в лабораторията на баща ми. Три дни по-късно срещнах Пенелопе Вешлер. Видях се с Дейша, Шао и Ашер само още един последен път и никога повече — бар, тъпи шеги и тъжни усмивки, Дейша беше хладна, напрегната, когато се прегърнахме за сбогом, стари приятели, които се раздалечават, защото така правят старите приятели.