Всички наши грешни дни

119

Всичко това е някак твърде сбъркано, твърде мрачно, твърде тъмно, твърде рисковано. Лайънъл Гьотрайдер бе изобретил пътуване във времето и го беше използвал, за да има любовна връзка. Не съм физик или философ, аз съм само един архитект на думи, не съм нищо особено и това е непонятно за мен. Искам да съм в леглото на Пени, да се излежавам сутринта, да се придумваме един друг кой да направи кафето, да размишлявам дали съм физиологично способен отново да правя секс, без първо да отскоча до банята. Не искам да бъда тук. Искам да съм у дома.

А вече мога да си ида у дома — трябваше да докажа на Пени, че не съм луд. Е, добре, Лайънъл Гьотрайдер е жив и да, нарцистичен и странен е, но достатъчно гениален, за да изобрети машина на времето. Тъй че мисията изпълнена.

Ще кажа едно вежливо, но сърдечно „довиждане“ на Лайънъл и ще се разберем да продължим този разговор скоро. Ще отида направо до летището, ще платя колкото струва, за да отлетя веднага обратно за Торонто, и по време на полета ще преговоря какво точно да кажа на Пени, за да си върна доверието й. Ще говоря със семейството ми и ще се съглася да приема каквато психологическа помощ смятат, че ми е нужна, за да престанат да се тревожат за мен и не знам, може би това ще задържи Джон надалече и да, съзнавам, че звучи смътно и неуверено, но все едно — получих това, за което дойдох, и вече съм приключил.

— Благодаря, че ми показахте това — казвам. — Но мисля, че е време да си тръгвам.

— Съгласен съм — казва Лайънъл. — Няма смисъл да се отлага повече. Генетичните ви данни вече са интегрирани в трансмисионната матрица и всички системи са активирани.

— За какво говорите?

— За връщането ви — казва Лайънъл.

— Връщането ми къде?

— Да пренастроите времевата линия. Да върнете нещата така, както трябваше да са. Знам, че съм предизвикал малки вълни, като я използвах за лични цели, но вие сте този, който го започна. Вие направихте първата пукнатина в черупката на времето. Експериментът ми трябваше да е успешен. Урсула трябваше да е избрала мен. Нищо от това не трябваше да се случва и вие можете да го поправите. Вие можете да се спрете да не развалите всичко.

— Лайънъл. Не отивам никъде освен у дома.

— Но сте длъжен. Дължите го на света. Дължите го на мен. Това не е моят живот.

— Вижте. Трябваше да ви го кажа веднага. Вашият експеримент трябваше да е успял, да, и трябваше да сте захранили бъдещето, което така и нямахме. Но вие не доживяхте, за да го видите. Вие, Урсула, Джером и всички други в лабораторията онзи ден през 1965 г., всички вие умряхте седмици след експеримента. Радиационният поток, който открихте и оправихте след аварията? В моя свят той ви уби. Той уби и Урсула. Не получавате „и после заживели щастливо“. С нея никога повече не се видяхте.

— Това ли е? — казва Лайънъл. — Това ли е най-доброто, което получавам? Наградата ми е да похабя целия си живот в чакане да я видя? Не. Не стига. Предпочитам да умра, знаейки, че трудът ми е променил света.

— Разбирам. Мислил съм как бих могъл да поправя нещата. Връщам се до аварията и я предотвратявам, после се връщам в моята времева линия точно един ден по-рано и правя един прост, различен избор. Бих могъл дори да спя с нея и стига тя да не забременее, всичко би било наред. Знам, че звучи безсмислено за вас, но това, което казвам, е, че разбирам — когато имате технологията… промяната ви обсебва. Толкова чисто и лесно изглежда в ума ви. Промени точно това дребно нещо и останалото ще се оправи. Но няма. По-объркано е, отколкото мислите. Нямате контрол. Можете само да унищожите. Е, писна ми да унищожавам. Искам вече да правя неща. Знам, че е егоистично да държа света, от който дойдох, изгубен завинаги. Но не е по-егоистично от, съжалявам, факта, че сте държали всички свои изобретения заключени в този мавзолей, когато сте могъл да промените света. Ама не го ли разбирате? Вие вече можехте да сте всичко, което мислите, че би трябвало да сте бил. В моя свят сте мъртъв от петдесет години. Разкрийте всичко, което скалъпвате тук, няма да ни даде всичко, което можеше да сме имали, но е страхотно начало. А пътуването във времето няма да го направи по-добър. Ще го направи само по-лош.

— Много съжалявам, че чувам това.

— Дори да мислех, че това би поправило нещо, а не мисля, не мога да предам семейството си. Мама, татко и сестра ми. И Пени. Не мога да заменя Пени за когото и да било. Няма.

— Надявах се да не се стигне до това — казва Лайънъл. — Но моля, не забравяйте, че вие поставяте четирима души над седем милиарда.

Докосва часовника си и с плавно движение бодва въздуха в моя посока. И всичко се разпада.