Всички наши грешни дни

15

Самото преживяване, когато си нематериален, е напълно шантаво. Събличаш всичките си дрехи и обличаш тези плътнокож… добре, плътнокожи. В смисъл, плътни неща, направени от кожа. За щастие не от кожата на друг. Костюмът е продукт на генното инженерство, генериран от собствените ти събрани кожни клетки. Не мислете, че е кой знае какво — свръхгадно е. Тъй като дефузионната сфера кодира спрямо собствената ви генетична последователност, за да гарантира, че молекулите ви може да бъдат правилно споени при възстановката, или носиш кожения костюм, или пътуваш във времето гол.

Тъй че, общо взето, си облечен в трико, направено от собствената ти кожа, но боядисано синкаво-черно, за да изглеждаш страхотно. Имаш си кожени ботуши, кожени ръкавици и кожена шапчица, която покрива главата ти, за да предотврати случайното материализиране на разпуснати косми вътре в мозъка ти. Изглеждаш така, сякаш се каниш да се пуснеш по бобслей.

В едно човешко тяло има около седем октилиона атоми. Това са адски много атоми, които трябва да се разединят, да се изстрелят назад във времето и пространството и отново да се сглобят в съвършен ред. Биологичните същности имат едно голямо предимство пред неодушевените обекти. Не са съставени от несвързани частици. Тези 7 000 000 000 000 000 000 000 000 000 атома се въртят в трийсет и седем трилиона клетки на човешкото тяло и всяка една от тези клетки има своя собствен точен чертеж. За разлика от метала или пластмасата, всяка личност е съставена от 37 000 000 000 000 карти на самата себе си.

Трябва просто да програмирате един квантов компютър, който да чете картата.

Ако сте моят баща, разбирате, че когато изпратите една личност назад във времето, най-добрият ви залог е да направите така, че всичко, което изпращате с нея, всъщност да е направено от същия генетичен материал като тази личност. Това означава да наемете биоинженерен екип на най-високо ниво, който да сътвори някаква тъмна, тъмна магия в плазмените си резервоари и да отгледа персонализиран органичен компютър, способен да се интегрира във всеки кожен костюм. Един централен оперативен възел се свързва чрез жички, направени от неврални аксонни влакна с десетина координатни точки, всяка от които представлява вързоп от приспособени мозъчни клетки, излъчващи прости електрически импулси.

Да, когато пътуваш назад във времето, това означава да носиш костюм от кожа, свързана с нерви към десетина малки мозъка. Органична компютърна система, изградена с една-единствена цел: да те върне от миналото в настоящето цял и невредим.

Влизаш в дефузионната сфера, седефенобяло искрящо кълбо с люк, който се затваря без следа, и машината се задейства с тихо, дълбоко басово бръмчене. Кожата ти настръхва. Отверстията по тялото ти се разширяват. Усещаш носа и устата си пресъхнали и опушени като фосфорна клечка кибрит, натикана в гърлото ти. Костите си усещаш кухи, кръвта — пенлива във вените и артериите. Очните ти кълба сякаш са се раздвижили в кухините си, все едно че са готови да изплуват от черепа ти като балони с хелий, ако не ги задържат оптичните ти нерви.

И тогава ставаш призрак. Хората те виждат, но можеш да преминаваш през всичко плътно. Не можеш да говориш — нематериалността разстройва гласните ти струни — но можеш да виждаш и чуваш чудесно. Обонянието е странно. Дори да подушиш нещо, което е точно пред теб, ти прилича на смътен лъх, понесен от бриз от мили разстояние.

Всъщност не направих нещо страхотно, докато бях нематериален. Беше само за експериментални тренировъчни цели. Прекарвах средно около дванайсет минути в рутинна серия тестове и след това, щом навлезех в двуминутната червена зона, бързо се връщах в дефузионната сфера, за да бъда възстановен. След това си тромав и муден около два часа, все едно че молекулите ти трябва отново да свикнат с гравитацията, но иначе се чувстваш чудесно.

Не че беше важно как се справях с тестовете си в състояние на нематериалност. Шансът да се върна назад във времето беше нулев. Пенелопе беше твърде добра в работата си, за да има изобщо нужда от дубльор.

Там бях по четири причини, но всъщност причината беше една: съжаление.