Всички наши грешни дни

128

Ако искате да си припомните какво се случи последния път, когато посетих 11 юли 1965 г., върнете се и препрочетете глави 44 и 45. Толкова съм объркан, че ми се губи всичко докъм 52-ра глава.

Планът ми беше с пристигането си да овладея собственото си съзнание в 1965, както бях овладял съзнанието на Джон в 2016 година — две версии на мен, едновременно обитаващи идентична точка във време-пространството, настоящият ми ум да насочи по-ранното ми „аз“ да задейства аварийната функция за връщане на апарата за пътуване във времето, преди Двигателят Гьотрайдер изобщо да е включен.

Но планът веднага тръгва накриво. Пристигам, да, в собственото си тяло, но съм замаян и объркан. Не мога да мисля ясно, още по-малко да спра себе си — онзи Том, който бях на първото си пътуване до 1965 — да избера точно същите неща в точно същата последователност като последния път. Не знам дали е защото съм в собствения си предишен ум, но като че ли не мога да стисна когнитивния волан. Мога само да наблюдавам действията си, без да съм в състояние да ги променя.

Нима преживях петдесет години в стазис просто за да се наблюдавам как правя същите пагубни грешки? Ако се проваля, знам, че разумът ми няма да издържи нов опит. Ще се погубя. Може би вече съм се погубил.

Заклещен съм в собствения си ум, виждам се как тръгвам слепешката напред, без да мога да спра него себе си, нас.

Вероятно точно това изпитва Джон за мен.

В една от предишните глави има споменаване за „гъделичкане“ в ума ми, което ми казва — на Том, предишния Том — да остана прикрит зад тълпата, вместо да се изместя, за да виждам по-добре. Сега осъзнавам, че „гъделичкането“ бях аз — сегашното ми аз, по дяволите, трудно е да се оправиш с местоименията — и се напрягам с цялата си когнитивна сила да овладея съзнанието на Том — другия Том — преди да се измъкне от скривалището си и да се озове в полезрението на Лайънъл. А няма много време. Само след няколко мига Лайънъл ще включи Двигателя.

Трябва да се махна от пътя на енергийните струи, които всеки момент ще изригнат от Двигателя и ще разкъсат полето ми на невидимост, предизвиквайки цялата верига от събития, за чието спиране дойдох тук. Но не мога. Аз съм безсилен наблюдател в собствения си ум.

Представете си стая. Четири стени, едната с голям, широк прозорец, през който можете да видите външния свят. Стените на стаята са направени от спомени, напластени един върху друг като плоскости от цветно стъкло, нескончаемо гъста история на един живот. Това е умът на Том в 1965 година.

Сега пуснете идентична стая в онази стая. Това е моят ум, връщащ се в 1965 за втори път, обитаващ същото тяло. Стените са направени от моите спомени и има друг голям прозорец, но този гледа към първия прозорец.

И има трета стая вътре във втората стая вътре в първата стая — съзнанието на Джон в моето съзнание в моето предишно съзнание, като матрьошки. Тази стая е направена от спомените на Джон и засега той е заключен там.

Опитвам се едновременно да стабилизирам разбъркания си ум, да задържа Джон заключен и да овладея предишното си съзнание преди бедствието, което съм дошъл да предотвратя, да се е разиграло в първоначалната си последователност.

Лошата новина е, че нищо не се получава.

Добрата новина е, че прекарах пет десетилетия заклещен в собствения си ум, така че съм развил набор от когнитивни инструменти, с които да измъкна моето съзнание на предна линия.

Виждам как Лайънъл издърпва лоста нагоре и активира Двигателя. След няколко секунди онези бляскави струи енергия ще се изстрелят през помещението, за да зашеметят свидетелите и да разрушат полето ми на невидимост. Най-добрият ми шанс, може би единственият ми шанс, е да задържа този ум и да се махна оттук, докато Том е разсеян от експеримента. Разчетът на времето трябва да е съвършен, но мисля, че мога да го направя…

Точно тогава цялата задна стена на стаята — това е метафора, разбира се, но точно така се усеща, когато става — се пръска в порой от тухли и гипс и нещо гъсто и черно се излива вътре, заплашвайки да удави всички ни във влажни, мазни спомени, които никога не съм познавал преди, но които полепват по всичко, което докоснат, и пускат плашещо здрави корени.

Това са спомени на непознат, но този ум е и техен дом. Мястото им е тук, също както и на моите. Спомени за времева линия, където нещата тръгват много, много по-зле.