Всички наши грешни дни

1

Работата е там, че дойдох от света, който уж трябваше да имаме. Това явно не означава нищо за вас, защото живеете тук, в скапания свят, който всъщност имаме. Но изобщо не трябваше да се получи така. И всичко е по моя вина… е, моя и в по-малка степен на баща ми и да, малко на Пенелопе, предполагам.

Не знам как да започна тази история. Е, добре, чели сте как си представяха хората от 50-те бъдещето, което щяхме да имаме, нали? Летящи коли, роботи слуги, храна на таблетки, телепортация, реактивни раници, подвижни тротоари, лъчеви оръжия, ховърборди, космически ваканции и лунни бази. Всички онези изумителни, преобразяващи технологии, за които дядовците ни бяха сигурни, че са точно зад ъгъла. Експонатите на световните изложения и евтините списания за научна фантастика със заглавия като „Фантастични разкази за бъдещето“ и „Удивителният утрешен свят“. Можете ли да си го представите?

Е, сбъдна се.

Всичко се сбъдна, повече или по-малко точно така, както беше предсказано. Не говоря за бъдещето. Говоря за настоящето. Днес, в 2016 г., човечеството живее в един техноутопичен рай на изобилие, целеустременост и чудеса.

Само че не е така. Разбира се, че не е така. Живеем в свят, в който, да, има айфони, 3D принтери и — не знам — атаки с дронове или каквото е там. Но едва ли прилича на света от „Семейство Джетсън“[1]. Макар че трябваше. И приличаше. Докато не престана. Но още щеше да прилича, ако не бях направил каквото направих. Или, не, чакайте. Каквото ще съм бил направил.

Съжалявам, въпреки че получих най-доброто образование, достъпно за гражданин на „Света на утрешния ден“, граматиката на тази ситуация е малко комплицирана.

Може би не е правилно да разкажа тази история от първо лице. Може би ако се скрия в третото лице, ще намеря известна дистанция или проникновение, или най-малкото покой за ума. Струва си да опитам.