Деца от кръв и кости

Глава осма

Инан

— Не разбирам.

Хиляди мисли прелитат през главата ми. Опитвам се да осъзная фактите — магия в Ориша, древен свитък, предателството на Амари?

Не е възможно! Дори и да повярвам за магията, не мога да приема, че сестра ми е замесена. Амари едва изрича няколко думи по време на официалните обеди. Тя оставя майка ни да й казва как да се облича. Не е прекарала цял ден извън тези стени, а сега е избягала от Лагос с единственото нещо, което може да разруши империята ни?

Замислям се, спомняйки си момента, в който бегълката се заби в мен. При сблъсъка нещо горещо и остро премина през костите ми. Странна и мощна атака. Заради шока не погледнах под качулката й. Но ако го бях направил, щях ли наистина да видя кехлибарените очи на сестра ми?

Не! Невъзможно е. Баща ми май трябва да иде при дворцовия лекар. Но е невъзможно да пренебрегна погледа му. Полудив. Преценяващ. За осемнадесет години съм видял много неща в очите му. Но не и страх. И никога ужас.

— Преди да се родиш, маговете бяха опиянени от силите си и непрекъснато заговорничеха как да отхвърлят властта ни — обяснява баща ми. — Дори и когато се вдигнаха на бунт, моят баща се опитваше да е справедлив, но тази справедливост го уби.

Заедно с по-големия ти брат — мисля си аз. — С първата ти жена и първородния ти син. Всеки благородник в Ориша знае за убийствата, които е понесло семейството на баща ми от ръцете на маговете. Клане, за което един ден отмъстили с Нападението.

По навик опипвам потъмнялата пионка в джоба си, откраднат дар от баща ми. Тази пионка за сенет е единствената оцеляла от комплекта на баща ми, стратегическа игра, която играехме двамата, когато бях малък.

Въпреки че хладният метал обикновено ме успокоява, днес той е топъл. Почти пари, докато го въртя в ръката си, пламтящ от истината, която ще разкрие баща ми.

— Когато се възкачих на трона, вече знаех, че магията е изворът на цялата ни болка. Тя е унищожавала империи преди нашата и докато съществува, отново ще унищожава империи.

Кимам, припомняйки си речите на баща ми преди Нападението. Бритауните. Пьортьоганите. Империята на Спаните — всички тези цивилизации били унищожени, защото притежаващите магията жадували за власт, а управляващите не направили достатъчно, за да ги спрат.

— Когато открих необработената сплав, която братонианците използвали, за да подчинят магията, аз реших, че това ще е достатъчно. С маджасита те създали затвори, оръжия и вериги. Следвайки тяхната тактика, аз направих същото. Но дори и това не беше достатъчно, за да се укротят вероломните ларви. Знаех, че за да може кралството ни да оцелее, трябва да унищожа магията.

Какво? Навеждам се рязко напред, без да мога да повярвам на собствените си уши. Магията е отвъд нашите сили. Как може баща ми да се бори с такъв враг?

— Магията е дар от боговете — продължава той. — Духовна връзка между тях и хората. И щом боговете са скъсали връзката си с аристокрацията преди поколения, знаех, че може да бъде прекъсната и връзката им с маговете.

Главата ми се върти от думите на баща ми. Ако не е нужно той да ходи при доктора, то аз ще трябва го направя. Единствения път, когато се осмелих да го попитам за боговете, отговорът му беше кратък: Боговете са нищо, без глупаците, които вярват в тях.

Приех думите му и изградих света си върху непоколебимото му убеждение. И все пак ето сега ми казва, че съществуват. Че е воювал с тях.

Небеса! Взирам се в кръвта сред пролуките в пода. Винаги съм знаел, че баща ми е могъщ човек.

Просто не бях осъзнал колко огромна е силата му.

— След коронацията се съсредоточих в търсене на начин да разкъсам духовната връзка. Отне ми години, но накрая открих извора на тази духовна връзка на маговете и наредих на хората си да я унищожат. До днес вярвах, че съм успял да изтрия магията от лицето на земята. Но сега този проклет свитък заплашва да я върне обратно.

Замислям се за миг върху думите на баща ми, преценявайки всичко казано, докато дори и най-невероятните факти започват да се нареждат като пионки за сенет в главата ми — да прекъсна връзката, да разруша магията.

Да унищожа хората, които искат трона ни.

— Но щом вече е нямало магия… — Стомахът ми се свива на възел, но трябва да знам отговора. — Защо извърши Нападението? Защо… уби всички онези хора?

Баща ми прокарва палец по назъбеното острие на меча си от маджасит и отива до прозореца. До същото място, на което стоях като дете, когато изгаряха маговете на Лагос. Единадесет години по-късно все още си спомням мириса на запалени дърва и горяща плът. Той е толкова реален, колкото горещината във въздуха.

— За да изчезне магията завинаги, всеки маг трябваше да умре. Ако веднъж са вкусили силата, те винаги ще се борят да си я върнат.

Всеки маг…

Затова остави децата живи. Божниците не проявяват способностите си, докато не станат на тринадесет. Безпомощните деца, които никога не са притежавали магия, не са заплаха.

Отговорът на баща ми е спокоен. Толкова рационален, че нямам съмнения, че е постъпил правилно. Но споменът за пепелта се настанява върху езика ми. Горчив. Остър. Не мога да не се запитам дали стомахът на баща ми се е преобръщал в онзи ден. Не мога да не се запитам дали аз съм достатъчно силен да направя същото.

— Магията е напаст — прекъсва мислите ми кралят. — Фатална, опасна болест. Ако завладее нашето кралство, така както се е случило с други, никой няма да оцелее след нашествието й.

— Как да я спрем?

— Свитъкът е ключът — продължава баща ми. — Сигурен съм в това. Нещо в него има силата да връща магията. Ако ние не го унищожим, той ще унищожи нас.

— А Амари? — понижавам глас. — Ще трябва ли… Трябва ли аз…

Мисълта е толкова ужасна, че не мога да продължа.

Дългът преди всичко. Това би казал баща ми. Това ми изкрещя той в онзи съдбоносен ден.

Но мисълта ми да вдигна меча си срещу Амари след всичките тези години кара гърлото ми да пресъхне. Не мога да бъда кралят, когото баща ми иска.

Не мога да убия малката си сестра.

— Сестра ти е извършила предателство. — Той говори бавно. — Но вината не е нейна. Аз й позволих да се сближи с онази ларва. Трябваше да знам, че доверчивостта й ще я подведе.

— Значи Амари може да остане жива?

— Ако я заловим, преди някой да разбере какво е направила. Затова не можеш да вземеш хората си — двамата с адмирал Каея трябва да тръгнете сами и да вземете свитъка.

Облекчението се забива в стомаха ми като удар от юмрука на баща ми. Не мога да убия сестра си, но мога да я върна тук.

Чува се остро почукване по вратата — адмирал Каея подава глава през пролуката. Баща ми й прави знак с ръка да влезе.

Зад нея виждам намусената физиономия на майка ми. Върху раменете ми пада нова тежест. Небеса!

Майка ми дори не знае къде е Амари.

— Намерихме един благородник, който твърди, че е видял ларвата, помогнала на бегълката — казва Каея. — Продала му рядка риба от Илорин.

— Проверихте ли и тефтера на портата? — питам аз.

Каея кимва.

— Показва само една божница от Илорин днес — Зели Адебола, на седемнадесет.

Зели…

Умът ми добавя липсващото парче от поразителния й облик. Името се търкулва от езика на Каея като сребро. Прекалено меко за божницата, която нападна града ми.

— Нека отида до Илорин — изтърсвам аз. Докато говоря, умът ми създава план. Виждал съм карта на Илорин. Четирите квадранта на плаващото село. — Няколкостотин селяни, повечето прости рибари… можем да го вземем с… десет човека. Толкова ни трябват на нас с адмирал Каея. Ще намеря свитъка и ще върна Амари. Само ми дай шанс.

Баща ми върти пръстена си, докато размишлява. Чувам отказа на върха на езика му.

— Ако тези мъже разберат нещо…

— Ще ги убия — прекъсвам го.

Лъжата се изплъзва от устата ми с лекота. Ако мога да се реванширам за предишните си неуспехи, няма да е нужно никой друг да умре.

Но не е нужно баща ми да го знае. И без това почти ми няма доверие. Кралят изисква светкавична и безусловна преданост. Като капитан аз трябва да му я дам.

— Добре — съгласява се той. — Тръгвайте. И действайте бързо.

Благодаря на небесата! Намествам шлема си и се покланям възможно най-дълбоко. Вече съм пред вратата, когато баща ми ме извиква.

— Инан!

В тона му се промъква нещо. Нещо зло. Опасно.

— Когато вземеш това, което ти трябва, изгори селото до основи.