Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и първа

Зели

Тялото ми се събужда преди ума. Въпреки че има подобрение в сравнение с жестоката агония от по-рано, една тъпа болка все още пулсира по гърба ми. Когато ставам, тя започва да щипе и аз потрепервам.

Какво е това? Къде съм?

Втренчвам се в платнената палатка над леглото ми. Всичко в главата ми е като в мъгла, освен ехото от прегръдката на Инан. Сърцето ми потрепва при тази мисъл, връщайки ме там. Усещам някои неща все още толкова близки — меките му устни, силните му ръце, но други са толкова далечни, сякаш са се случили преди цял един живот. Думите, които той изрече, сълзите, които проля. Усещането за тръстиките, които ме гъделичкаха по гърба, тръстики, които никога вече няма да видя.

… черните очи на Саран наблюдават, докато помощникът изрязва кожата на гърба ми.

— Не бих си вършил работата като крал, ако не ти напомня какво си…

Сграбчвам грубата завивка. По кожата ми преминава болка. Задушавам едно стенание, когато някой влиза в палатката.

— Будна си!

Едра млада жена маг с лунички, тъмна кожа и покрита с бели плитки глава се приближава до мен. Отначало потрепвам от докосването й, но когато през памучната си дреха усещам топлина, въздишам с облекчение.

— Аз съм Кани — представя се тя. — Радвам се да те видя будна.

Поглеждам отново към нея. Появява се неясен спомен как гледам две момичета, които изглеждат като нея, да се състезават в игра на агбьон.

— Имаш ли сестра?

Тя кимва.

— Близначка. Но аз съм по-хубавата.

Опитвам се да се усмихна на шегата й, но радостта не идва.

— Колко е зле?

Този глас не звучи като моя. Вече не. Той е тих. Равен. Лишен от всякакъв живот. Като пресъхнал кладенец.

— О, ами… Сигурна съм, че с времето…

Затварям очи, подготвяйки се за истината.

— Успях да зашия раните, но мисля… мисля, че белезите ще останат.

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти напомня какво си.

И ето ги отново очите на Саран. Студени. Бездушни.

— Но аз… аз съм толкова нова в това — продължава Кани. — Сигурна съм, че един по-добър Изцелител може да ги заличи.

Кимвам, но вече няма значение. Дори и да заличат думата, болката ще остане завинаги. Потърквам китките си, обезцветени и напукани, с вдлъбнатини на местата, където веригите от маджасит се бяха впили в кожата ми.

Още рани, които няма да заздравеят.

Платното на входа на палатката се отмята и аз се обръщам. Не съм готова да видя никой друг. И тогава го чувам.

— Зел?

Гласът му е нежен. Не гласът на брат ми. Това е гласът на човек, който е изплашен, човек, който се срамува.

Когато се обръщам, той се свива в ъгъла на палатката. Смъквам се от леглото. Заради Тзеин мога да преглътна страха си. Мога да сдържа сълзите си.

— Здравей! — казва той.

Когато го прегръщам, гърбът ми започва да пари. Той ме притиска към себе си и болката се засилва, но аз го оставям да ме притиска колкото иска, за да се увери, че съм добре.

— Тръгнах си. — Гласът му пресеква. — Разгневих се и си тръгнах от празненството. Не мислех… Не знаех…

Бутвам го назад и лепвам усмивка на лицето си.

— Раните не бяха толкова зле, колкото изглеждаха.

— Но гърбът ти…

— Добре съм. А когато Кани приключи, няма да остане дори и белег.

Тзеин поглежда към Кани и за моя радост тя успява да се усмихне. Той ме гледа напрегнато, опитвайки се отчаяно да повярва на лъжата ми.

— Обещах на татко — прошепва той. — Обещах на мама…

— И спази обещанието си. Всеки божи ден. Не обвинявай себе си за това, Тзеин. Аз не те обвинявам.

Той стиска челюсти, но ме прегръща отново и аз въздишам, когато мускулите му се отпускат под пръстите ми.

— Будна си.

Трябват ми няколко секунди да позная Амари — без обичайните й плитки черната коса се спуска по гърба й и се люшка от едната страна на другата, когато тя влиза в палатката със слънчевия камък в ръка. Камъкът я огрява с прекрасната си светлина, но нищо вътре в мен не потрепва.

Това почти ме съкрушава. Какво стана?

Последния път, когато държах слънчевия камък, гневът на Оя запали всяка клетка в тялото ми. Почувствах се като богиня. А сега едва се чувствам жива.

Не искам да мисля за Саран, но умът ми ме връща в подземието. Негодникът сякаш бе издърпал магията през гърба ми.

— Как си?

Гласът на Амари ме изтръгва от мислите ми, а кехлибарените й очи ме гледат изпитателно. Сядам на леглото, за да спечеля време.

— Добре съм.

— Зели…

Амари опитва да срещне погледа ми, но аз поглеждам настрани. Тя не е Инан или Тзеин. Ако настоява, няма да мога да я заблудя.

Кани отмята платното от входа на палатката, за да излезе, и виждам, че слънцето залязва зад планините. То потъва под назъбения връх, изчезвайки от оранжевия хоризонт.

— Кой ден сме? — прекъсвам Амари. — Колко време съм била в безсъзнание?

Амари и Тзеин се споглеждат. Стомахът ми се обръща с такава скорост, че сякаш пада чак в краката ми. Затова не мога да усетя магията си…

— Пропуснахме ли слънцестоенето?

Тзеин поглежда към земята, а Амари се смръщва. Когато отговаря, гласът й е тих шепот:

— Утре е.

Сърцето ми скача в гърлото и аз скривам глава в ръцете си. Как ще стигнем до острова? Как ще извърша ритуала? Въпреки че не усещам студенината на мъртвите, аз изричам заклинанието в ума си. Еми ауон ти о ти сун, ме ко пе йин ни они…

… накланяйки се, войникът завършва буквата А. Аз повръщам. Изкрещявам. Изкрещявам. Но болката не изчезва…

Усещам болка в дланите си и поглеждам надолу. Ноктите ми са издълбали червени полумесеци в собствената ми плът. Разтварям юмруци и избърсвам кръвта в леглото, молейки се никой да не види.

Опитвам заклинанието още веднъж, но от земята не се надигат никакви духове. Магията ми е изчезнала. И не знам как да си я върна.

Тази мисъл отваря огромна дупка в мен, празнина, която не бях чувствала още от Нападението. От момента, в който видях тате да се срива на улицата в Ибадан и разбрах, че нищо вече няма да е същото. Спомням си първото си заклинание в пясъчните дюни на Ибейджи, спомням си неземния приток на енергия, когато взех в ръцете си слънчевия камък и докоснах ръката на Оя. Болката, която ме пронизва, е по-остра от ножа, който наряза гърба ми.

Сякаш отново губя мама.

Амари сяда на ръба на леглото ми и оставя камъка. Иска ми се златните му вълни отново да ми заговорят.

— Какво ще правим?

Ако сме толкова близо до Оласимбо, Зариа е поне на три дни езда. Дори и да не бях изгубила магията си, няма да стигнем до Зариа навреме, да не говорим за плаването през морето.

Тзеин ме поглежда, сякаш съм го ударила през лицето.

— Ще бягаме. Ще намерим тате и ще се махнем от Ориша.

— Прав е — кима Амари. — Не искам да се оттегляме, но баща ми сигурно знае, че си жива. Щом не можем да стигнем до острова, трябва да отидем някъде, където ще сме в безопасност, и да се прегрупираме. Да намерим друг начин да се борим…

— За какво говорите, по дяволите?

Завъртам рязко глава, когато през отвора на палатката се втурва момче, едро почти колкото Тзеин. Въпреки че ми трябва малко време, аз си спомням белите кичури на състезателя, който веднъж се бе изправил срещу Тзеин на игрището за агбьон.

— Кеньон? — изричам въпросително.

Очите му се стрелват към мен, но в погледа му няма мили спомени.

— Радвам се, че реши да се събудиш.

— А аз се радвам, че си все същият глупак.

Той ме поглежда гневно и се обръща към Амари.

— Ти каза, че тя ще върне магията. А сега се опитвате да се измъкнете?

— Нямаме време — изкрещява Тзеин. — Ще ни трябват три дни да стигнем до Зариа…

— И само половин ден, ако се мине през Джимета! — вдига ръце във въздуха Кеньон.

— Небеса, не пак това…

— Хора умряха заради това — изкрещява Кеньон. — Заради нея. А сега искате да се откажете, защото се боите да рискувате?

Амари се втренчва в него с плам, който би разтопил камък.

— Нямаш представа какво сме рискували, затова те съветвам да си затваряш устата!

— Ти, малка…

— Прав е — обаждам се аз, обзета от нова ярост. Това не може да приключи така. След всичко, което се случи, не мога отново да изгубя магията си. — Имаме една нощ. Ако успеем да стигнем до Джимета, да намерим лодка… — Ако мога да върна магията си… да намеря начин да говоря с боговете…

— Не, Зел. — Тзеин се навежда до нивото на очите ми, точно както прави и с тате. Защото тате е крехък. Пречупен. А сега и аз съм такава. — В Джимета е прекалено опасно. По-вероятно е да ни убият, отколкото да намерим помощ. А ти трябва да почиваш.

— Тя трябва да вдигне задника си.

Тзеин скача пред Кеньон толкова бързо, че се учудвам, че не събаря палатката.

— Ще повториш ли?

— Спрете! — Амари застава между тях. — Няма време за спорове. Ако не можем да стигнем дотам, трябва да се откажем.

Докато те се карат, аз се взирам в слънчевия камък, който е само на една ръка разстояние от мен. Ако можех да го докосна… съвсем лекичко.

Моля те, Оя — изричам мълчалива молитва. — Не позволявай всичко да свърши така.

Поемам дълбоко въздух, подготвяйки се за нахлуването на душата на Небесната майка, за огъня от духа на Оя. Пръстите ми докосват хладния камък…

Нищо.

Нито дори искрица.

Когато го докосвам, камъкът е хладен.

По-зле е отколкото преди пробуждането ми, преди дори да докосна свитъка. Сякаш цялата магия е изтекла от тялото с кръвта ми и е останала на пода в онова подземие.

Само маг, свързан с духа на Небесната майка, може да извърши ритуала — отекват в ушите ми думите на Лекан. Без него нито един друг маг не може да бъде свързан с Небесната майка преди ритуала.

Без мен изобщо няма да има ритуал.

— Зели?

Вдигам поглед и установявам, че всички са се втренчили в мен и чакат окончателния отговор.

Всичко свърши. Трябва да им го кажа веднага.

Но когато отварям уста, за да им съобщя новината, правилните думи изобщо не идват. Не може да свърши така. Не и след всичко, което загубихме. Всичко, което те направиха.

— Да тръгваме.

Думите са нерешителни. Богове, иска ми се да можех да ги накарам да звучат уверено! Това трябва да се получи. Няма да позволя да свърши така.

Небесната майка ме избра. Използва ме. Отне ми хора, които обичах. Не може да ме изостави сега.

Не може да ме захвърли без нищо друго, освен раните ми.

— Зел…

— Те изрязаха ЛАРВА на гърба ми — изсъсквам аз. — Отиваме. Не ме е грижа какво ще ни струва. Няма да позволя да спечелят.