Деца от кръв и кости

Глава четиридесета

Зели

Не знам от колко време лежа в прахта.

Десет минути.

Десет дни.

Студ, какъвто не познавах досега, се настанява в костите ми. Студът да си сам.

Не разбирам. Кои бяха онези маскирани хора? Какво искаха? Появиха се изневиделица, така че в никакъв случай не бихме могли да ги избегнем.

Освен, ако бяхме продължили да вървим…

Истината оставя горчив вкус върху езика ми. Дори и най-бързият от маскираните е нищо в сравнение със скоростта на Найла. Ако просто бяхме продължили, мъжете нямаше да ни нападнат. Амари и брат ми щяха да са в безопасност. Но аз не обърнах внимание на предупреждението на Тзеин и той плати цената. Тзеин винаги плащаше вместо мен.

Когато изтичах след стражите, които взеха мама, той понесе ударите им, за да ме издърпа обратно. Когато спасих Амари от Лагос, той се отказа от дома си, отбора си, миналото си. А когато реших да се бия с Инан, не взеха мен, а него. Винаги Тзеин плащаше за моите грешки.

Стани — кънти гласът в главата ми, по-суров, отколкото е бил някога. — Тръгвай след Тзеин и Амари. Върни ги веднага.

Които и да са тези маскирани мъже, те направиха огромна грешка. Ще се погрижа да им е последната.

Въпреки че усещам тялото си тежко като олово, успявам да се изправя на крака и отивам при Инан и маскирания мъж.

Инан се е облегнал на един дънер, изражението му е измъчено, все още притиска ръце до гърдите си. Когато ме вижда, хваща дръжката на меча си, но въпреки това не напада.

Огънят, който бе пламнал у него, за да се бие с мен, е угаснал и под очите му са се появили тъмни кръгове. Изглежда някак по-дребен. Костите му опъват побледнялата му кожа.

Той се бори с магията… Тази мисъл ме завладява, докато въздухът около мен става по-хладен. Инан потиска магията си.

Отново е слаб.

Но защо? Втренчвам се в него и с всяка секунда ме завладява все по-голямо объркване. Защо ме освободи от мрежата? Защо не вдига меча си срещу мен?

Това „защо” няма значение — прозвучава в главата ми остър глас. Каквито и да са причините, аз все още съм жива.

Ако продължавам да губя време, брат ми може да умре. Обръщам се на другата страна и натискам с крак гърдите на маскирания човек. Част от мен иска да сваля маската му, но ще ми е по-лесно, ако не виждам очите му. Когато ме влачеше през гората, той ми се струваше като великан. Сега отпуснатото му тяло изглежда немощно. Наистина слабо.

— Къде ги отведоха? — питам го аз.

Помръдва, но не казва нищо. Грешен избор.

Най-лошият избор.

Вдигам жезъла си и нанасям удар, раздробявайки костите на ръката му. Той надава ужасен вой, който отеква в нощта, и Инан рязко вдига глава.

— Отговори ми! — изкрещявам аз. — Къде ги отведоха?

— Не зн… Oox!

Писъците му стават по-силни, но не е достатъчно. Искам да го чувам как крещи. Искам да го гледам как кърви.

Оставям жезъла и взимам ножа от колана си. Ножа на Тзеин… Споменът как той го сложи в ръцете ми, преди да вляза в Лагос, преминава през скръбта ми.

За всеки случай — каза ми той тогава.

В случай че му навлека проблеми.

— Казвай! — Очите ми се пълнят със сълзи. — Къде е момичето? Къде е брат ми? Къде е лагерът ви?

Първото пробождане правя съзнателно, рана в ръката, за да го накара да говори. Но когато руква кръв, нещо в мен се преобръща, нещо диво, което не мога да сдържам.

Второто пробождане е бързо, а третото се случва прекалено бързо, за да го забележа. Най-тъмното от моя гняв избликва и аз забивам ножа отново и отново, удавяйки болката си.

— Къде са те? — Зрението ми се замъглява. Мама изчезва в тъмнината. След нея и омотаното в мрежата тяло на Тзеин. — Отговори ми! — крещя аз, изваждайки ножа още веднъж. — Къде ги отведоха? Къде е брат ми?

— Ей!

Отгоре прозвучава глас, но аз едва го чувам. Отнеха ми магията. Отнеха ми мама. Няма да ми отнемат и Тзеин.

— Ще те убия. — Вдигам ножа над сърцето на маскираното момче и замахвам назад. — Ще те убия…

— Недей!