Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и седма

Инан

— Зели?

Викам името й, макар да се съмнявам, че ще ми отговори. След начина, по който избяга, всъщност се съмнявам дали изобщо ще успея да я намеря.

Слънцето започва да залязва, изчезвайки зад хълмовете на хоризонта. Извити сенки се протягат около мен, докато се облягам на едно дърво, за да почина.

— Зели, моля те — викам задъхано и сграбчвам кората на дървото, когато ме прорязва болка. От скарването ни магията пари с огромна сила. Дори и самото дишане ми причинява остри спазми в гърдите. — Зели, съжалявам.

Но докато извинението отеква из гората, думите ми се струват празни — не знам за какво съжалявам. За това, че не разбирам, или за това, че съм син на баща си? Всяко извинение изглежда прекалено незначително пред всичко, което той вече е направил.

— Нова Ориша — промърморвам аз.

Когато го казвам на глас, звучи още по-нелепо. Как ще оправя всичко, след като съм неразривно свързан с истинския проблем?

Небеса!

Зели напълно е объркала главата ми. Самото й присъствие срива всичко, в което са ме карали да вярвам, всичко, от което знам, че имам нужда. Пада нощ, а ние все още нямаме план. Без нейните съживени ще загубим всичко. Тзеин и Амари, свитъка…

Пареща болка прорязва корема ми. Залитам, сграбчвайки ствола на дървото за опора. Като дива леопанера магията ми си проправя път нагоре.

Мамо!

Затварям очи. Писъците на Зели ехтят в главата ми. Горчив зов, който нито едно дете никога не бива да извиква. Болка, която не е трябвало да преживява.

За да изчезне магията, всеки маг трябва да умре. Щом веднъж са усетили тази сила, те никога няма да спрат борбата да си я върнат.

Пред очите ми се появява лицето на баща ми. Твърдия му глас. Безизразните очи.

Вярвах му.

Въпреки страха, който изпитвах, аз се възхищавах на неумолимата му сила.

— Можеш ли да викаш по-силно?

Отварям рязко очи, по някаква причина в присъствието на Зели магията ми се успокоява.

— С тия крясъци се чудя как маските не са хванали и теб.

Зели пристъпва напред, успокоявайки още магията ми. Докато се свличам на земята, духът й се настанява над мен като хладен океански бриз.

— Не съм виновен — прошепвам през стиснати зъби. — Боли ме.

— Няма да боли, ако я приемеш. Магията ти те напада, защото се бориш с нея.

Изражението й остава сурово, но ме изненадва нотката на съжаление в гласа й. Тя излиза от сенките и се обляга на едно дърво. Сребристите й очи са червени и подути, признак за много сълзи, пролети след скарването ни.

Внезапно да преживея болката й от миналото не ми се струва достатъчно наказание. Аз страдам по няколко мига, а горкото момиче е страдало през целия си живот.

— Това означава ли, че ще се биеш с мен? — питам аз.

— Нямам избор — кръстосва ръце Зели. — Тзеин и Амари са пленници. Не мога да ги измъкна сама.

— А съживените?

Зели изважда светещо кълбо от торбата си и веднага старите разговори с Каея се връщат в главата ми. С това пулсиращо оранжево и червено под кристалната повърхност кълбото може да е само слънчевият камък.

— Ако търсят свитъка, ще искат и това.

— Носила си го със себе си през цялото време?

— Не исках да рискувам да го изгубя, но то ще ми помогне да призова всички съживени, които са ни нужни.

Кимвам, поне веднъж планът й е добър. Това би трябвало да е достатъчно, но вече става въпрос за много повече.

Твоите хора, твоите стражи — те са просто убийци, изнасилвачи и крадци. Единствената разлика между тях и престъпниците са униформите, които носят.

Думите й отекват в главата ми, без към меча ми да е притиснат жезъл.

След всичко, което се случи, не можем да се върнем назад. Единият от нас трябва да отстъпи.

— Ти ме попита кое боли повече — насилвам се да изрека думите, въпреки че те не искат да излязат. — Това, че използвам магията си, или болката от това, че я потискам. Не знам отговора. — Стискам потъмнялата пионка, съсредоточавайки се в начина, по който щипе ръката ми. — Мразя всичко това.

Сълзи заплашват да опарят очите ми. Прочиствам гърлото си в отчаян опит да ги спра. Мога само да си представя колко бързо ще се стовари юмрукът на баща ми, ако той можеше да ме види сега.

— Мразя магията си. — Понижавам глас. — Мразя начина, по който ме отравя. Но най-много от всичко мразя начина, по който ме кара да мразя себе си.

Нужна ми е повече сила от тази, която имам, за да вдигна глава и да срещна погледа на Зели. Когато я гледам, всичкият възможен срам се надига в душата ми.

Очите й отново се пълнят със сълзи. Не знам каква струна съм засегнал. Нейната солена морска душа сякаш се свива и се отдалечава. За първи път искам да остане.

— Магията ти не е отровата. — Гласът й трепери. — Ти си. Ти я потискаш, ти се бориш с нея. Ти носиш със себе си тази жалка играчка. — Тя се приближава и изтръгва пионката от ръцете ми, навирайки я в лицето ми. — Това е маджасит, глупако. Учудвам се, че всичките ти пръсти не са изпадали.

Втренчвам се в потъмнялата играчка. Златното и кафявото скриват първоначалния й цвят. Винаги съм мислил, че е боядисана в черно, но възможно ли е наистина да е направена от маджасит?

Взимам я от ръцете й, държейки я нежно, усещайки как щипе кожата ми. През цялото време бях мислил, че е защото стискам прекалено силно.

Разбира се…

Едва не се разсмивам заради иронията. Връщам се към момента, когато я получих. Денят, в който баща ми ми я „подари“.

Преди Нападението двамата играехме сенет всяка седмица. Един час, когато баща ми ставаше нещо повече от крал. Всяка фигура и всеки ход бяха урок, мъдрост за времето, когато аз ще бъда крал.

Но след Нападението нямаше време за игри. Нямаше време за мен. Един ден направих грешката да отнеса играта в тронната зала и баща ми хвърли фигурите в лицето ми.

Остави ги — извика той, когато се наведох да ги събера. — Прислужниците подреждат. Не кралете.

Тази пионка беше единствената фигура, която успях да спася.

Взирам се в почернелия метал и ме обзема срам.

Единственият подарък, който ми е дал, и в сърцето му лежи омраза.

— Това беше на баща ми — казвам тихо.

Тайно оръжие, взето от други, които мразеха магията. Създадено, за да унищожава такива като мен.

— Вкопчил си се в пионката, както дете се вкопчва в одеялцето си. — Зели въздиша тежко. — Биеш се за човек, който винаги ще те мрази само заради това, което си.

Сребристият й поглед грее на лунната светлина като косата й, по-проницателен от които и да е очи, които някога са виждали вътре в мен. Гледам втренчено.

Гледам втренчено, въпреки че изпитвам нужда да говоря.

Пускам пионката на земята и я ритвам настрани. Бил съм овца. Овца, когато кралството ми е имало нужда да действам като крал.

Дългът преди всичко.

Кредото се разпада пред очите ми, отнасяйки лъжите на баща ми със себе си. Магията може и да е опасна, но греховете, извършени при унищожаването й, не правят монархията по-добра.

— Знам, че не можеш да ми вярваш, но дай ми шанс да се докажа. Ще помогна да влезем в лагера. Ще ти върна Тзеин.

— А когато намерим свитъка? — прехапва устни Зели.

Поколебавам се, пред очите ми отново се появява лицето на баща ми. Ако не спрем магията, цяла Ориша ще пламне.

Но единствените огньове, които съм видял, са запалени от неговата ръка. Неговата и моята. Отдадох му живота си досега. Повече не мога да живея с лъжите му.

— Той е твой — решавам аз. — Каквото и да сте решили да правите с Амари… аз няма да застана на пътя ви.

Протягам ръка и Зели се втренчва в нея — не знам дали думите ми са достатъчни. Но след един дълъг миг тя поема ръката ми. При докосването й ме изпълва странна топлина.

За мое учудване ръцете й са мазолести, вероятно загрубели от жезъла. Когато се пускаме, избягваме да се погледнем и се взираме в нощното небе.

— Значи ще го направим? — пита тя.

— Ще ти покажа какъв крал мога да бъда.