Деца от кръв и кости

Глава осемдесет и четвърта

Зели

— Хайде! — съсредоточавам цялата си енергия в черната пепел на унищожения пергамент.

Това не може да се случва. Не и когато сме толкова близо.

Енергията на тате се влива в ръцете ми и изскача от пръстите ми като извити сенки. Но пергаментът не се появява от прахта. Всичко свърши…

Загубихме.

Ужасът ме удря с такава сила, че едва успявам да дишам.

Точно това, от което имахме нужда, унищожено от собствената ми ръка.

— Не, не, не, не! — Затварям очи и се опитвам да си спомня заклинанието.

Бях чела свитъка десетки пъти. Как започваше проклетият ритуал?

Ийя ауон орун ауа омо кепе о пони…

Не. Поклащам глава, прехвърляйки в ума си части от запомнени думи. Беше ауа омо о ре кепе о лони. А след това…

О, богове!

Какво идваше след това?

През залата прозвучава силен трясък, като гръмотевица. Тя започва да тътне и целият храм се разтърсва. От тавана започват да валят камъни и прах и всички замръзват на място.

Статуята на Йемоджа започва да свети ослепително. Светлината тръгва от голите й стъпала и пълзи нагоре по извивките и гънките на изваяната й роба. Когато стига до очите й, те грейват в яркосиньо и окъпват залата в мекия си блясък.

След това статуята на Огун заблестява, греейки в тъмнозелено, тази на Санго светва в огненочервено, а на Очумаре — в яркожълто.

— Верига… — прошепвам аз, следвайки пътя до Небесната майка. — О, богове…

Слънцестоенето!

Случва се в момента!

Опипвам пепелта, търсейки нещо. Всичко. Древният ритуал беше изрисуван на този свитък. Не трябва ли духовете на сентаросите, които са го изрисували, също да са тук?

Но докато чакам хладното присъствие на мъртвите да ме завладее, аз осъзнавам колко трупове лежат в залата. Не бях усетила смъртта им да минава през мен, не бях усетила нищо.

Усетих само тате. Магията в кръвта ми.

— Връзка…

Това, което осъзнавам, се стоварва върху мен като лед. Връзка, която споделям с него заради кръвта. Заклинанието на свитъка трябваше да ни свърже с Небесната майка чрез магия, но дали няма друг начин да стигнем до нея?

Умът ми работи на бързи обороти, опитвайки се да прецени възможностите. Дали ще успея да почерпя сили от прародителите си чрез нашата кръв? Дали ще мога да се върна назад и да се свържа с Небесната майка чрез техните духове?

Край мен се втурва Амари, която гони един войник през ритуалната площадка. Въпреки че от гърба й капе кръв, ударите й към нападащите стражи са свирепи, почти животински. Дори и когато сякаш войниците на цялата флота прииждат вътре, Роен и хората му не отстъпват. Бият се въпреки неравенството в силите.

Щом те не са се отказали, аз също не мога да го направя. Изправям се на крака, сърцето ми се блъска в гърдите. Следващата статуя грейва, окъпвайки храма в синя светлина. До Небесната майка остават само още няколко тъмни богове. Краят на слънцестоенето наближава.

Сграбчвам падналия слънчев камък — той пари при докосването ми. Вместо Небесната майка виждам кръв. Виждам кости. Виждам мама.

Това е образът, който задържам в ума си, когато поставям слънчевия камък на златния постамент в центъра на залата. Щом нейната кръв тече във вените ми, защо не и кръвта на други прародители?

Изваждам истинската кама от кост от колана си и правя разрези и на двете си длани. Притискам кървящите си ръце към слънчевия камък, освобождавайки свързващата кръв за най-великата жертва.

— Помогнете! — викам силно аз, черпейки от силата им. — Моля ви! Помогнете ми!

Топлината на прародителите ми — и магове, и косидани — се втурва през мен като лавата на избухнал вулкан. Всеки се вкопчва във връзката ни, в самата същност на кръвта ни. Техните духове се преплитат с моя, с този на мама, с този на тате. Ние се втурваме напред и душите ни се насочват към камъка.

— Още! — викам към тях, призовавайки всички духове, свързани с нашата кръв.

Преминавам през цялото ми родословие, връщайки се към онези, които първи са получили даровете на Небесната майка. Когато започват да прииждат нови предци, сякаш цялото ми тяло закрещява. Кожата ми се разкъсва, като че ли някой я дърпа, но аз се нуждая от това.

Нуждая се от тях.

Гласовете им започват да звънтят, един хор на живите мъртви. Чакам да чуя думите, изписани върху унищожения пергамент, но те напяват заклинание, което никога не съм чела. Странните им думи ехтят в главата ми, в сърцето ми, в душата ми. Търсят път към устните ми, въпреки че не знам какво ще предизвика заклинанието.

— Ауа ни омо ре нину ейе ати егунгун!

През мен избухват духовни пътеки. Боря се да изрека думите през виковете си, докато слънчевият камък жужи под дланите ми.

Светлината тръгва нагоре по гърдите на Небесната майка, по ръката, която държи нейния рог. Всичко почти приключва.

Слънцестоенето почти приключва.

— А ти де! Икан ни уа! Да уа по Мама! Ки итанна уа тан пелу ебун айнийе релеекан сии!

Гърлото ми се свива и ми е трудно да дишам, какво остава за говорене. Но се насилвам да продължа, съсредоточавайки всичко, което ми е останало.

— Йе ки агбара идан уатан кари — викам аз, докато светлината върви нагоре към шията на Небесната майка.

Гласовете пеят толкова силно в главата ми, че сигурно целият свят може да ги чуе. Те изричат последните думи от заклинанието, бързайки отчаяно, докато светлината достига до основата на носа на Небесната майка. С тяхната кръв аз ще успея да завърша това. С тяхната кръв нищо не може да ме спре.

— Тан имоле айелеекан сии!

Когато прозвучава последната дума от заклинанието ми, светлината стига до очите на Небесната майка и избухва в бял пламък. Слънчевият камък се пръска в ръцете ми и жълтата му светлина избухва в стаята. Не знам какво става. Не знам какво съм направила. Но докато светлината навлиза във всяка пора от тялото ми, целият свят заблестява.

Сътворението преминава пред очите ми, раждането на човека, произходът на боговете. Магията нахлува в стаята на вълни, една дъга от крещящо ярки цветове.

Магията се втурва във всяко сърце, във всяка душа, във всяко същество. Тя свързва всички ни, вплитайки се в хората.

Силата нахлува в кожата ми. Радостта и мъката й идват едновременно, неразличими от болката и удоволствието.

Докато избледнява, аз виждам истината — на видно място, но все пак скрита през цялото време.

Всички ние сме деца от кръв и кости.

Всички сме оръдия на мъст и добродетел.

Тази истина ме обгръща и ме люлее като дете в прегръдките на майка. Тя ме скрива в любовта си, докато смъртта ме поглъща в своята власт.